— Само се опитвах да попреча на Олсен да избяга.
— Не те упреквам за действията ти, Ана — усмихна се Фабел. — Макар че господин Браунер не оцени много високо факта, че направи на парчета съдебно доказателство под колата. Факт е, че не мога да действам само с Мария в работата по този случай.
Изражението на Ана помръкна. Знаеше накъде води това.
— Има други екипи в отдела, от които можем да привлечем хора.
— Ана, знам, че беше близка с Паул. — Паул Линдеман и Ана в много отношения бяха противоположни, но работеха заедно в тясно и ефикасно партньорство. — Но ми трябва постоянен екип с пълна сила. Ще привлека нов член.
Изражението на Ана не се промени.
— И това ще бъде мой нов партньор?
— Да.
Мария вдигна вежди. Тя и Ана знаеха, че Фабел беше много придирчив при привличането на хора в екипа си. Тях самите той беше подбирал много внимателно. Явно някой силно беше впечатлил Фабел.
— Каниш се да привлечеш комисар Клат от полицията в Нордерщед?
Фабел се усмихна толкова загадъчно, колкото му позволяваха изтощението и болното рамо.
— Ще трябва да почакате и ще видите.
26.
18:00 ч., четвъртък, 25 март
Вилхелмсбург, Хамбург
Ако има сигурен начин да мотивираш полицията да те намери, то е сериозно да нападнеш полицейски офицер. Петнадесет минути след като Олсен фрасна Вернер беше издадено разпореждане и една част за бързо реагиране беше изпратена да наблюдава отблизо апартамента на Олсен в района на Вилхелмсбург близо до стария завод за мед Хьонигфабрик. Там нямаше признаци на живот. Или Олсен беше пристигнал право тук и се беше заровил вътре, което беше малко вероятно и би било монументално глупаво, или знаеше, че трябва да стои възможно най-далече от жилището си.
Небето висеше тежко и сиво над града, когато Мария и Фабел паркираха пред блока на Олсен. Фабел беше сменил якето си и беше глътнал две таблетки кодеин, за да притъпи болката в рамото и пулсирането в главата. Когато излезе от беемвето, той даде сигнал на голям фургон без полицейски знаци, паркиран по-надолу на улицата. Петима яки мъже в дънки и ватирани блузи скочиха от колата и бързо тръгнаха нагоре по улицата. Върху цивилните си дрехи носеха бронирани жилетки с надпис „ПОЛИЦИЯ“, качулки и защитни каски. Двама от мъжете носеха къс солиден таран за разбиване на врати. Други трима, подобно облечени, дотичаха от кола, паркирана на пет-десет метра в обратна посока. Командирът на частта дойде до Фабел, който кимна и каза:
— Втори етаж, две Б. Мислиш ли…
От улицата Фабел и Мария чуха силен удар, когато командосите разбиха вратата на Олсен с тарана. Последваха викове, после тишина. След две-три минути командирът им се появи от входа на блока, като носеше качулката и каската си в едната ръка и автомата си зиг-зауер в другата. Усмихна се разсеяно.
— Няма никого — каза той.
— Благодаря, момчета. — Фабел се обърна към Мария. — Влизаме ли?
Вратата на апартамента още висеше на пантите, но касата беше разбита на дълги остри трески. Фабел и Мария си сложиха бели латексови ръкавици. Апартаментът беше доста голям. Просторна всекидневна, три спални, голяма кухня с трапезария и баня. Мебелите бяха стари и тежки, но Фабел забеляза колко подредено и чисто е навсякъде. Телевизорът във всекидневната беше старичък, но Олсен беше прахосал солидна сума за своята стерео уредба. Огромна система Банг-Олуфсен покриваше една от стените почти напълно. Размерът и ватовете на говорителите бяха прекалени за стаята, но Фабел някак си не можеше да си представи някой от съседите да държи сметка на Олсен за шума. На стената до стереото беше закрепена етажерка за дискове и Фабел забеляза, че Олсен беше поставил етикети на своята CD колекция със същата систематична грижливост, както и на резервните части в гаража си: Рамщайн, Ди Тотен Хосен, Мерилин Менсън. Не бяха звуци, които човек би пуснал тихо на гостите си като фон за вечеря.
Холгър Браунер, шефът на криминалистите, почука на разбитата рамка на вратата.
— Частно парти? Или всеки може да влезе? — Той кимна към диска в ръката на Фабел. — Рамщайн? Не бих и помислил, че това е любимата ти музика.
Фабел се засмя и върна диска на мястото му.
— Само гледах дали няма някой Джеймс Ласт. Да мога да поизбия нещо от един тежък ден.
— А доколкото чух, твоят ден си го е бивало… Вярно ли е, че си подал молба за прехвърляне в кучкарника?