— Точно така. — Ото засия към Сузане. — Братя Грим не са писатели, те са осведомители — лингвисти и филолози, които са пътували по далечните краища на Хесен и другаде в северна и централна Германия. Отначало не са пренаписвали или украсявали събраните традиционни приказки, но повечето от тях не били толкова приятни, колкото появилите се в по-късните издания. Или толкова отвратително захаросани, колкото вариантите им от Дисни и другите. Когато сборниците им се оказали бестселъри, особено след като събрали приказки за деца, те открили, че отстраняват и „хигиенизират“ някои от по-мрачните и сексуални елементи.
— Ето защо всички ние мъничко се страхуваме от вълшебните приказки — каза Сузане. — Разказвали са ни ги, преди да заспим, когато бяхме деца, но те всъщност са предупреждения и указания как да се избягват всички видове опасности и злини. Засягат също и опасностите вътре в познатото и в това, на което се доверяваме. В дома ни. Заплахата от познатото и близкото е също такава част от тези предания, както и страхът от непознатото. И е странно как един от най-честите персонажи в приказките е злата мащеха.
— Вайс твърди, че тези народни приказки са фундаменталната истина зад нашите страхове и предразсъдъци. Както каза Сузане, това е нашата психология. — Фабел замълча, за да си бодне талиатела с вилицата. — Казва, че когато сядаме да четем роман или да гледаме филм, особено ако са за неща, които ни заплашват, те просто ни преразказват тези приказки.
Ото кимна енергично.
— Да, да… Той наистина има позиция. Какво разправяха, че имало само четири основни приказки, които можеш да разкажеш… или бяха шест?
— Така или иначе — каза Фабел, — по доста странен начин всичко е свързано със случая, над който работя. А това значи, че е служебен разговор, който е строго забранен.
— Добре — каза Ото с дяволита усмивка, — но последната ми дума е, че мога да разбера защо Ян се интересува от вълшебни приказки…
Сузане въпросително вдигна вежда.
— За Красавицата! — Ото вдигна чаша към Сузане, после към Фабел. — И за Звяра.
28.
23:20 ч., неделя, 28 март
Бланкенезе, Хамбург
Залата с басейна беше тъмна и тиха.
Лаура се съблече в кабинката и застана гола пред огледалото. Кожата й още беше без гънки, косата й запазваше бляскавото си злато и очертанията на тялото й си оставаха плавни и гладки. Беше правила толкова жертви, за да запази това тяло, това лице. Тя гледаше този идеал на женско съвършенство, за който много фотографи и дизайнери бяха плащали луди пари. Сложи длан на корема си. Беше плосък. Стегнат. Никога не се е налагало да се подува и разпъва. Тя огледа собственото си съвършенство и изпита отвращение и презрение към себе си.
Тръгна към басейна. Не включи осветлението и остави тъмнината и покоят да я обгърнат. Пое дълбоко дъх и погледна над лъскавия обсидиан на басейна към огромния прозорец, който рамкираше нощната картина на натежало небе. Можеше да плува към това небе, с ум свободен и ясен. Тя включи само подводните лампи. Бледа синкава луминесценция се разля по границите на басейна. Лаура пристъпи към плиткия край, като остави хладната, почти студена вода да боцка кожата й, да я кара да настръхва и да свива зърната на гърдите й. Тя закрачи в басейна към дълбоката част, водата правеше бледи електрически вълнички около нея.
И тогава го видя.
Очертание. Повече като голяма тъмна сянка в светлосиния блясък на водата. Нещо лежеше на дъното на басейна и не беше ясно какво е. Лаура тръгна към него, като се мръщеше. Мъчеше се да отгатне какво, по дяволите, бе успяло да проникне тук и кой би могъл да го остави. Тя се приближи и все още не можеше да разбере какъв е този неподвижен предмет. Беше на около два метра от него, когато фигурата се разгъна и се изтласка нагоре извън водата с единствено движение. Изникваше масивен от мъждивата синкава светлина, като се издигаше като кула над нея и затваряше празното пространство помежду им за секунда. Времето замря. Мозъкът й опитваше да разбере какво става. Мъж? Не. Категорично е прекалено огромен. Прекалено бърз. Тялото му беше тъмно. Тъмно от думи. Той — то — беше покрито с думи. Хиляди думи, изписани със старогермански шрифт. Изпълнили широка гръд. Виещи се на спирали около ръцете. Беше неразбираемо. Приказка във вид на гигантски мъж се надигаше към нея. Ръка сграбчи гърлото й, докато другата натисна главата й в осветената в синьо вода. Да, мъж. Мъж, но огромен, тъмно туловище на мъж, покрито със старинно писмо. Хватката му беше яка, но не смазваща, сякаш знаеше как да упражни точно толкова натиск, колкото е необходим за контрол, но не за увреждане. Ръцете бяха едри и неизмеримо силни. Главата й беше под водата. Сега дойде страхът. Опита да извика, но носът и устата й се напълниха с леко хлорираната вода и страхът бе заменен от подлудяващата паника на инстинкта за самосъхранение. Лаура се мяташе диво, дращеше ръцете и тялото на своя нападател, но те сякаш бяха от стомана. Тя се задъхваше и с всяко вдишване крехкото й тяло потъваше все повече и повече. С напълването на дробовете й с вода конвулсиите и страхът отслабваха. Крайниците й престанаха да се мятат. Спокойствието и красотата на лицето й бяха възстановени.