Най-дълбока радост изпълни замиращото съзнание на Лаура фон Клостерщад. Това беше правилно. Точо това трябваше да стане. Наказание и опрощение. Майка й винаги се беше оказвала права: Лаура беше лоша. Безполезна. Негодна да бъде майка. Негодна да бъде младоженка. Но сега тя беше опростена. Радостта на Лаура в смъртта идваше от два факта: сега вече никога нямаше да остарее. И най-после ще бъде при детето си.
29.
8:40 ч., понеделник, 29 март
Градски парк
Винтерхуде, Хамбург
Фабел погледна нагоре към зданието, което се подаваше над дърветата зад обширното тревно пространство. Невъзможно високите арки на фасадата му от червени тухли изглеждаха разтеглени, сякаш цялата постройка беше издърпана към небето от невидима ръка. Облаците плавно се носеха покрай огромния купол на покрива. Това здание винаги беше омагьосвало Фабел. Ако човек не знае за какво е било построено първоначално и ако сегашната му функция не беше обозначена над високите арки с еднометрови букви, би могъл да прекара часове в гадаене каква ли е била главната цел. На Фабел то винаги му изглеждаше като висок храм на някаква древна изчезнала религия — отчасти египетска, отчасти гръцка, отчасти извънземна.
Планетариумът бил проектиран първоначално само като водна кула. Но по времето на завършването му се надигала вълна на увереност в неотдавна обединената Германия и в началото на новия век, съчетана с почти религиозен устрем в гражданското строителство. И ето, столетие по-късно сградата още си стоеше, беше наблюдавала провалите през последния век, една Германия, която се разделя и обединява отново. Монументалната водна кула сега беше планетариум и най-голямата забележителност на Винтерхуде.
Фабел огледа обширния парк пред планетариума. На двеста метра от него временна ограда от железни прътове, свързани с полицейска лента, се разперваше като ветрило: от едната й страна стояха редица полицаи, от другата — нарастваща тълпа.
— Изглежда вече се е пръснал слухът коя е жертвата. — Мария Клее се присъедини към Фабел на стъпалата. — Сега непременно ще довтасат от пресата и телевизията.
Фабел тръгна по тревата. Криминалистите бяха опънали голяма бяла шатра, за да запазят мястото, и Фабел и Мария нахлузиха защитни калцуни, преди да разтворят крилата и да се вмъкнат вътре. Холгър Браунер беше наведен над тялото и се изправи, когато те влязоха. Млада жена лежеше гола на тревата, ръцете й бяха кръстосани на гърдите. Косата й беше поразително златиста и беше сресана и наредена в кръг около главата й като слънчев проблясък зад облак. Фабел забеляза, че малка част от лъчеобразната коса беше изрязана нарочно и беше оставила празнина. Дори в смъртта красотата на женското лице и съвършено оформеното тяло беше необикновена. Очите й бяха затворени, червена роза лежеше между скръстените й ръце и гърдите й и на целия свят тя изглеждаше като заспала. Фабел гледаше тази великолепна структура от кости и плът, която скоро щеше да се разпадне и превърне в прах. Но засега бледността на смъртта само придаваше на кожата й порцеланова безупречност.
— Мисля, че няма нужда да ви запознавам — каза Холгър Браунер и отново се наведе над тялото.
Фабел горчиво се засмя. Беше се измъчил, докато открие самоличността на първата жертва. Тук това нямаше да се наложи. Почти всички в Хамбург можеха да я познаят. Та това бе Лаура фон Клостерщад, „супермоделът“, който се виждаше по билбордовете и списанията из цяла Германия! Както подсказваше добавката „фон“, тя произлизаше от аристократично семейство. Но известността на това семейство идваше не от поовехтялото му благородство, а от твърде съвременното му търговско и политическо влияние. Фабел знаеше, че това ще причини порядъчна бъркотия. Извън шатрата медиите вече щурмуваха и радарът на Фабел отсега усещаше как вихрушката им ще се устреми към него.