Фабел понечи да й отговори, но видя огромен мерцедес 4T4 да кара през тревата и да спира до полицейския кордон. Двама мъже излязоха от него и Фабел ги позна веднага.
— По дяволите! Само това ни липсваше!
Двамата мъже от мерцедеса тръгнаха право към Фабел и Мария. Единият беше на петдесет и няколко години. Косата му, ниско подстригана, беше почти бяла, както и брадата, като се изключат отделни остатъци от русо минало. Беше облечен в светлосив костюм, какъвто винаги успяваше да носи сякаш беше полицейска униформа.
— Добро утро, господин директор! — поздрави Фабел шефа си Хорст ван Хайден. Вторият мъж беше по-нисък и по-пълен, с измит розов тен. Фабел познаваше вътрешния министър на Хамбургския сенат и кимна кратко. — Сенатор Ганц.
— Добро утро, комисар Фабел! — Ван Хайден посочи палатката с кимване на главата. — Вярно ли е?
— Какво дали е вярно?
Фабел знаеше много точно за какво го пита Ван Хайден, но проклет да бъде, ако доброволно му разкрие информацията по случая в присъствието на Ганц. Беше се срещал с Ганц и по-рано. Той беше политик от кариерата и като министър, отговарящ за престъпността и сигурността в Хамбург, държеше полицията отговорна за всеки по-важен случай, който увеличаваше страховете на обществото и причиняваше затруднения на градската управа.
Лицето на Ван Хайден, не особено весело дори в най-добри времена, помръкна.
— Вярно ли е, господин комисар, че тялото, открито тази сутрин, е на Лаура фон Клостерщад, примера за обществеността?
— Досега не е направено официално разпознаване, господин директор. — Фабел многозначително погледна към Ганц. — И категорично не искам нищо да се разгласява публично преди това.
Лицето на Ганц, вече румено, сега стана тъмно червено.
— Аз съм тук както като личност, така и като професионалист, господин Фабел. И съм приятел на семейството много отдавна. Всъщност бях на честването на рождения ден на Лаура миналата събота. Познавам Петер фон Клостерщад от дълги години. Ако това наистина е неговата дъщеря, бих искал лично да съобщя новината на семейството. — Той помисли малко. Нещо близко до неудобство имаше в изражението му. — Мога дори да идентифицирам тялото, ако желаете.
— Съжалявам, сенаторе, това все още е защитено местопрестъпление. Сигурен съм, че разбирате. Във всеки случай, вашето присъствие вътре може да се приеме като… ами като неуместно.
— Фабел! — Тонът на Ван Хайден беше по-скоро умоляващ, отколкото заплашителен.
Фабел въздъхна.
— Да, жената много прилича на Лаура фон Клостерщад. Не знаем още точното време и причината за смъртта, но това категорично е мръсна игра. — Той замълча. — Всъщност на практика сме сигурни, че е станала жертва на сериен убиец, който досега е отнел поне три живота, може би четири.
Изражението на Ван Хайден потъмня още повече. Ганц поклати глава невярващо.
— Как е могло да се случи точно на Лаура?
— Мисля, че не ви разбирам напълно, господин Ганц. Искате да кажете — как е могло да се случи на някого с такова обществено положение? Вместо на някоя анонимна продавачка?
— Стига! — Фабел беше успял да запали известния на всички къс фитил на Ван Хайден.
Ганц вдигна ръка и възпря директора.
— Няма нищо, Хорст. — Нямаше никаква враждебност по охраненото червендалесто лице. — Не е така, господин Фабел. Съвсем не е така. Аз съм… бях кръстник на Лаура. Познавам я от малко дете.
— Извинете, господин Ганц. Не беше уместно от моя страна. Казвате, че сте се видели в събота?
— Да. На празника за рождения й ден. Тридесет и първия. Във вилата й в Бланкенезе.
— Много хора ли имаше там?
— О, да. Видях над сто гости. Може би сто и петдесет.
— Случи ли се нещо особено? Някакъв инцидент?
Ганц се усмихна.
— Беше обществено събитие, господин Фабел. Такива събирания се организират и подреждат старателно. Всеки там си имаше собствена цел от това да го видят, с когото трябва до уреждане на сделки. Така че — не, нямаше никакви инциденти.
— Тя имаше ли партньор? Приятел?
— Не. Никакъв приятел. Никакъв партньор. Или поне не някой що-годе значителен, когото бих запомнил. Въпреки красотата и богатството си горката Лаура беше много самотна личност. Бих казал, че най-близкият й човек беше Хайнц. Хайнц Шнаубер. Нейният агент.
— Имаха ли връзка?
Ганц отново се усмихна.
— Не. Нищо подобно. Хайнц е член на бригадата „Геят е готин“.