Вътрешността на къщата беше пълна с открити пространства с изчистени линии. Фабел и Мария влязоха в обширна приемна с двойна височина и висок, елегантен, завършващ с дъга прозорец, който сякаш правеше хола още по-висок. Беше от цветни стъкла с дизайн в модернистичен стил — единственото цветно петно в иначе леденобялата приемна.
— Единственият недостатък на минимализма е, че може да ти дойде прекалено много… — Краткият смях на Фабел замря под неразбиращия поглед на Мария.
Фабел се изненада, когато видя сенатор Хуго Ганц да ги чака в хола. Цветът на лицето му беше още по-червен от обикновено. До него седеше млад мъж, най-много на двадесет и седем — осем години, но с прекомерно консервативен костюм, сякаш за да си придаде авторитет, който възрастта не му позволяваше. Имаше същите фини черти и светлоруса коса като мъртвата жена, но те не изглеждаха съвсем на място у един мъж.
— Господин главен криминален комисар Фабел, това е Хуберт фон Клостерщад — представи го Ганц. — Братът на Лаура.
— Много съжалявам за загубата ви — каза Фабел, като се ръкува с него.
Ръката на Фон Клостерщад беше студена и едва докосна неговата. Леко кимване в отговор на съболезнованието. Светлосините му очи бяха ясни и откровени. Или беше скрил дълбоко скръбта си зад ледена студенина, или възможността смъртта на сестра му да го засегне си имаше естествени граници.
— Имате ли някакъв напредък в разследването, детектив?
Ганц заговори преди Фабел да успее да отговори.
— Главният заподозрян е избягал, Хуберт. Психопат на име Олсен. Но е само въпрос на време комисар Фабел и екипът му да го открият и арестуват.
Фабел не заговори веднага. Беше ясно, че директорът Ван Хайден информираше Ганц за всяка подробност на разследването и на свой ред сенаторът предаваше информацията, както и на когото намери за добре. Фабел веднага реши да ограничи докладите си за хода на разследването пред Ван Хайден.
— Ние работим по няколко линии. — Той многозначително погледна Ганц. — Тук ли живеете, господин Фон Клостерщад?
— Не. Не, за бога. „Леденият дворец“? Това беше мястото на Лаура за усамотяване. Аз имам апартамент в Алстер. Тук съм само за да помогна с каквото мога.
— А родителите ви уведомени ли са?
— Пътуват от Ню Йорк — отговори Хуберт. — Бяха там за благотворителна проява… За загиналите на единайсети септември германци.
— Свързахме се с полицията в Ню Йорк да ги уведомя — обясни Мария.
Фабел кимна.
— Ако не възразявате, ще огледам наоколо.
Хуберт се усмихна студено и учтиво и посочи една от вратите.
— Ще бъда в кабинета с господин Ганц. Трябва да подредя някои от книжата на Лаура.
— Ако не възразявате, бихме искали да не пипате нищо засега. Първо трябва да го проверим ние.
— Разбира се. — Усмивката на Хуберт се охлади с още няколко градуса.
Ганц доброжелателно сложи ръка на рамото му.
— Ще чакаме в моя дом, Хуберт.
Фабел и Мария вървяха из вилата от стая в стая като двама кандидат-купувачи на къщата. Лаура фон Клостерщад явно бе имала отличен вкус за мебели и обзавеждане. Сдържан вкус. Прекалено сдържан. Изглеждаше сякаш нарочно се е старала да съчетае разкош със спартанство. Една стая особено разтревожи Фабел. Просторна, пълна само със светлина от южен прозорец. Беше стая, която повечето хора биха превърнали в свое главно жизнено пространство. Но единствената мебел в нея беше шкаф със си-ди плейър до стената и кресло с висока облегалка като трон, сложено в центъра на стаята и обърнато към прозореца. Въпреки празнотата й Фабел веднага разбра, че стаята е била използвана. Вдъхваше чувство на безутешност, на самотност — явно Лаура фон Клостерщад е била много потисната. Отиде до шкафа и отвори вратата. Вътре имаше няколко диска. Фабел с изненада откри, че музикалните предпочитания на младата жена съвпадаха до известна степен с неговите собствени. Дисковете бяха със съвременна класическа музика от скандинавски и балтийски композитори. Фабел провери плейъра. Вътре имаше диск: Кантус Арктикус, опус 61, на финландския композитор Ейноюхани Раутаваара.