Фабел натисна бутона и седна на единствения стол. Флейта имитираше трелите на птица. После започна кантатата, не с човешки гласове, а със звуци на арктически морски птици. Птичата песен се усили, дисонантни викове на стерни и чайки се смесиха, флейтата и медните отстъпиха на широки, бавни оркестрови вълни пред ромоленето на арфа. Фабел беше слушал и преди това произведение, имаше същия диск и както винаги се пренесе в обширните бели арктически пространства: въображаем изглед, колкото гол, толкова и прекрасен. Леденият дворец. Така Хуберт, братът на Лаура, беше определил тази къща, за да опише студената изолация на сестра си в нея.
Той послуша още малко музиката, после изключи плейъра. Двамата с Мария продължиха да обикалят къщата. Тихо, и все пак лишено от угризения нахлуване в най-съкровените пространства на чужд живот. Прелистваха книгите на Лаура, поглеждаха в нощните шкафчета и в гардеробната до спалнята, огледаха козметиката върху огромна тоалетка от тридесетте години с осветено огледало.
Стигнаха до задната част на къщата. Двукрила врата водеше към дълга зала с басейн. Той достигаше плътно до стената от едната страна, а от другата имаше кабина за преобличане и сауна. Прозорците в далечния край на басейна покриваха цялата стена. Фабел виждаше само небе. Приличаше на картина с подвижни облаци.
— Ооо! — чу Фабел гласа на Мария до себе си. — Това трябва да струва цяло състояние.
Фабел си представи, че плува в басейна към небето. Както и оскъдно обзаведената стая долу, Лаура фон Клостерщад беше оставила нещо от себе си тук. Това беше поредното място за самотно съзерцание. По някаква причина идеята за плувно парти в това пространство изглеждаше абсурдна. Фабел измина дължината на басейна до прозореца. Застанал до него, виждаше терасите на брега на Бланкенезе да се спускат стръмно далече под него, докато земята се сплескваше на брега на Елба и отвъд нея преминаваше в равната зелена покривка на Високата земя. Лаура беше се поставила над всички други. Недостъпна.
Стресна го нетърпелив звън на телефона, усилен от ехото на покритото с плочки помещение.
— Здравей, шефе. Още ли сте в къщата на Фон Клостерщад? — попита Ана.
— Да. И двамата с Мария. Защо?
— Там има ли случайно басейн?
Фабел се огледа смутено.
— Стоим до него в момента.
— На твое място бих го оградила, шефе. Веднага ще изпратя Браунер с екипа му.
Фабел погледна копринената вода. Знаеше отговора преди въпроса.
— Какво открихте, Ана?
— Доктор Мьолер току-що потвърди причината за смъртта на Лаура фон Клостерщад. Водата в дробовете и дихателните й пътища е хлорирана.
32.
14:40 ч., вторник, 30 март
Бергедорф, Хамбург
Фабел обърка номерата на къщите и паркира доста далече надолу по Ернст Мантиус щрасе. Докато извървя пропуснатото разстояние, той мина покрай три внушителни вили, всяка със свой собствен, едва доловим израз на богатство. Ето че беше в Бергедорф, от обратната на Бланкенезе страна на града. И при това отново му беше напомнено, че Хамбург е един от най-богатите градове в Германия, както и за ограничените възможности на неговата заплата.
Макар и част от Хамбург, Бергедорф има собствен облик и е известен като „град в града“. А във вилния квартал на Бергедорф всяко от жилищата струва няколко милиона евро. Фабел проверяваше номера на всяка вила, покрай която минаваше, докато намери тази, която търсеше. Както и съседните, тя беше триетажна. Стените бяха боядисани в дискретно синкавосиво, на фона, на което гипсовата украса стоеше чиста и свежа. Една от долните стаи се издаваше към градината и покривът й образуваше тераса за стаята над нея. Сини и бели завеси засенчваха прозорците от слънцето, но все пак позволяваха присъствието му да се усеща.
Когато Фабел натисна звънеца на входа, отвори масивен мъж с черни като въглен очи. Гъстата му тъмна коса беше силно прошарена и падаше назад от широко чело, което се издигаше над тежките хребети на веждите. Широка мощна челюст се издаваше малко прекалено силно под месестата му уста. Ако не беше пламъчето на мрачна интелигентност, което гореше в очите му, би приличал почти на неандерталец.
— Комисар Фабел? — Човекът на входа се усмихна.
И Фабел се усмихна в отговор.
— Благодаря, че ме приемате, господин Вайс.
Герхард Вайс отстъпи навътре, широко отвори вратата и го покани да влезе. Фабел беше видял снимката му на корицата на „Пътят на приказката“. Приличаше си, но на снимката не се виждаше гигантският ръст на писателя. Фигурата му беше почти като на Олсен — висок най-малко два метра и пет сантиметра. Фабел почувства облекчение, когато излезе от сянката на Вайс, докато авторът го водеше към кабинет до входното фоайе.