Вайс се засмя.
— Странна кореспонденция? — Той стана, извиси се до тавана и отиде до дървено писалище, което се намираше до единствената стена без лавици с книги. Стената над него беше покрита със старомодни илюстрации в рамки. Вайс взе дебела папка, донесе я и я тупна върху бюрото, след което седна отново.
— Това е само от последните три-четири месеца. Ако намерите тук нещо, което не е „странно“, много ще се изненадам. — И направи жест, означаващ „заповядайте“.
Фабел отвори папката. Имаше дузини с писма, някои със снимки, някои с изрезки, за които авторите смятаха, че може да са от полза за писателя. Повечето се отнасяха като че ли за фентъзи новелите на Вайс „Избрани светове“: хора с тъжен, празен живот търсеха утешение в периодично литературно съществувание, като караха Вайс да ги включи в някоя от своите истории. Имаше едно сексуално, много категорично писмо от жена, която молеше Вайс да бъде нейният „Голям лош вълк“. То беше придружено от снимка на подателката, гола, само с червена качулка и пелеринка. Беше жена с наднормено тегло на около петдесет години, чието тяло е подложено на неравна битка с гравитацията.
— Цялата тази купчина е нищожна в сравнение с получаваното по електронната поща до уебсайтовете на издателството и моя личен — обясни Вайс.
— Отговаряте ли им?
— Вече не. Някога отговарях. Или поне на тези, които бяха относително нормални и благоприлични. Но вече просто нямам време. Ето защо започнах да искам такса за включване на хора като герои на моите романи.
Фабел се позасмя.
— А колко ще ми вземете, за да ме направите герой на свой роман?
— Господин комисар, един от главните уроци на приказките е да бъдем много внимателни в желанията си. Мога да ви включа в някое от произведенията си просто защото намирам, че сте интересен характер с необикновено име. За разлика от хората, които плащат, за да ги включа, вие се срещнахте с мен. Имам представа за вас. И след като сте влязъл веднъж в моя история, имам пълен контрол над вас. И само аз решавам вашата съдба. Дали да живеете или да умрете. — Вайс замълча и черните очи проблеснаха под тежките мостове на веждите му. По улицата навън мина кола. — Но обикновено искам по пет хиляди евро за споменаване на половин страница. — Вайс се усмихна.
Фабел поклати глава.
— Цената на славата. — Той потупа папката на бюрото му. — Мога ли да я взема със себе си?
Вайс сви рамене.
— Ако мислите, че ще ви помогнат…
— Благодаря. Впрочем в момента чета „Пътят на приказката“.
— Харесва ли ви?
— Намирам я интересна, бих казал. Прекалено съм фокусиран във всякаква възможна връзка с тези убийства, за да мога да оценя литературните й достойнства. А наистина мисля, че връзка може да има.
Вайс се облегна назад на стола си и сключи пръсти, като опъна показалците си опрени един до друг и с тях потупа брадата си. Беше заучен жест на замисленост.
— Това много би ме натъжило, ако е така, господин комисар. Но главната тема в цялата ми работа е, че изкуството имитира живота, а животът имитира изкуството. Не мога да вдъхновя някого да извърши убийство чрез произведенията си. Те вече са убийци или потенциални убийци. Те може да се стремят да имитират начин или сцена… или дори тема, но ще убиват във всички случаи, независимо дали са чели книгите ми или не. В края на краищата не аз ги вдъхновявам. Те вдъхновяват мен. Както винаги са вдъхновявали писателите. — Вайс положи спокойно пръстите си върху тома с приказки в кожена подвързия, който лежеше на бюрото му.
— Като Братя Грим?
Вайс се усмихна и отново нещо тъмно проблесна в очите му.
— Братя Грим са били учени. Те са търсели абсолютното познание — източниците на нашия език и култура. Като всички хора на науката във време, когато науката е възниквала като нова религия в Западна Европа, те са се стремили да сложат миналото ни под микроскоп и да го изследват. Но абсолютна истина няма. Няма никакво категорично минало. Това е време, не място. Братя Грим са открили само света, в който са живели. Същият, в който живеем ние сега. Това, което са открили, е, че се променят само рамките на компетентност.
— Какво искате да кажете?
Вайс отново стана от кожения си стол и повика Фабел да го последва към стената с картините. Всички те бяха илюстрации от книги от деветнадесети и двадесети век.
— Вълшебните приказки са предизвиквали не само литературни интерпретации — обясни Вайс. — Някои от най-талантливите художници са посвещавали таланта си на илюстриране на приказките. Това е моята колекция — Гюстав Доре, Херман Фогел, Едмонд Дулак, Артър Ракхам, Фернанд Биглер, Джордж Крукшенк, Еуген Нойройтер — всеки с едва доловима разлика в интерпретацията. — Вайс привлече вниманието на Фабел особено към една илюстрация: жена влиза в стая с каменен под, ключ пада от ръката й и това я хвърля в ужас. Огромен дръвник и брадва се виждаха на преден план на картината. И те, и каменният под бяха облени с кръв. Мъртвите тела на няколко жени в нощници висяха край стените като от месарски куки.