Когато Фабел отново излезе на Ернст Мантиус Щрасе, с папката с кореспонденцията на Вайс под мишница, почувства нужда дълбоко да поеме въздух, да прочисти тялото си. Не можеше да проумее защо, но имаше чувството, че беше избягал от лъжец. Че кабинетът на Вайс сякаш го беше прихлупвал с полираното си тъмно дърво. Слънцето беше пробило и обливаше старите вили с топла светлина. Фабел оглеждаше всяка от тях по пътя към колата си. Колко скрити стаи, колко много мрачни тайни се криеха зад елегантните фасади? Той отвори клетъчния си телефон.
— Мария? Фабел е. Всичко, което можеш да намериш…
33.
20:00 ч., вторник, 30 март
Болница Марияхилф
Хаймфелд, Хамбург
— Съжалявам, мамче, днес не мога да остана дълго. Трябва да извърша толкова приготовления. Аз съм много, много заето момче тези дни, трябва да ти кажа. — Той примъкна стола си още по-близо до леглото й, като конспиративно се огледа наоколо, преди да пошепне в ухото й: — Довърших още една. Осъществих още една приказка. Тя беше толкова тъжна, тази последната. Видях й красивото, прекрасното лице, когато ме заведе в тази нейна огромна празна вила. Принцеса в кула от слонова кост. Направих й голяма добрина, мамче. Наистина не исках точно тази да страда. А сега, разбира се, трябва да се приготвя за твоето завръщане вкъщи. И с това бях зает.
Той млъкна и поглади косата на старицата.
— Но ти ще страдаш ужасно. Гарантирам ти. — Чу се звук вън от стаята. Дървените подметки на дежурната сестра, чаткаха по коридора. Той се облегна назад и почака да заглъхнат. — Правя нещо чудесно, майко. Връщам ги в детството им. В тези безценни мигове споделям с тях — преди да умрат, разбира се — че всичко, което са постигнали, е загубено… Години живот като възрастни са заличени и те отново са малки изплашени дечица. Изгубени душички, ужасени, че толкова малко разбират какво става с тях. — Той остана мълчалив известно време и стаята беше тиха, без да се смята прекъсваният от смях далечен разговор някъде по коридора, в една друга вселена. След малко продължи: — Полицията ме посети, мамче. Те са много, много глупави хора, нали знаеш. Мислят, че имат отговор на всичко, а нямат нищо. Нямат никаква представа с кого си имат работа. С какво си имат работа. Никога няма да ме хванат. — Той се изсмя. — Поне не преди с теб да се позабавляваме. Какво те плаши повече, майко — че умираш или че няма да умреш достатъчно бързо? Плаши ли те болката? Представата за нея? Ще бъде страхотно. Това мога да ти кажа: болката ти ще бъде страховита. И времето почти дойде… почти дойде.
34.
2:45 ч., неделя, 11 април
Пьозелдорф, Хамбург
Фабел лежеше, вслушан в равното дълбоко дишане на Сузане. Присъствието й му действаше все по-успокояващо: сънищата го посещаваха сякаш по-рядко, когато тя беше до него. Но тази нощ мислите му препускаха. Имаше толкова много работа. Този случай се разрастваше като злокачествено образувание и се промъкваше в малкото пространства, които Фабел си беше оставил за личен живот. Толкова много неща в мисления му списък „да се направи“ оставаха неотметнати. Майка му старееше. Дъщеря му растеше. Нито една от тях не получаваше времето, което заслужаваше, което Фабел искаше да им отдели. Отношенията му със Сузане бяха добри, но не приемаха определената форма, която би следвало да имат на този етап — и на това не отделяше нужното внимание. Беше изненадан от острата паническа болка в гърдите при мисълта, че може да я загуби.
Обади се на майка си няколко пъти през последните три-четири дни, но трябваше да намери време да намине в Норддайх да я види. Леке беше принуден да отстъпи пред търговския натиск на бизнеса си и да се върне в Силт, за да си гледа ресторанта. Майка му беше настояла, че е напълно способна да се грижи за себе си, но Фабел искаше да я види, за да се увери в това сам.
Той стана и поседя малко на ръба на леглото. Всичко, което се въртеше наоколо, беше толкова много, че сякаш крещеше за вниманието му. Поне беше попълнил празнотата в екипа си, но дори това създаваше проблеми. Ана въвеждаше Хенк Херман в работата, но „неправоверната“ стратегия на Фабел вече беше наежила бюрократите в полицията. Технически би трябвало да е лесно да изтегли Херман от униформената полиция — като полицейски комисар той вече беше получил необходимата специализация във Висшата полицейска школа. Но хамбургската униформена полиция и без това изпитваше недостиг от офицери и Фабел знаеше, че ще трябва да води война. Междувременно беше „превел“ Херман към своя отдел, докато приключи случаят, а през този период той би могъл да премине през съответния допълнителен курс. В екип, който тепърва трябва да се сработва, винаги се създава напрежение, и Фабел се притесняваше как Ана Волф ще приеме назначаването на нов партньор. Тя беше лудата глава сред тях. Притежаваше импулсивност, крайно ярко проявена в шеметното моторно преследване на Олсен. Имаше и нещо, което Фабел не отхвърляше напълно: интуитивният и импулсивен подход на Ана към работата често й показваше перспектива, която другите са пропуснали. Но тя имаше нужда от противотежест и до смъртта си Паул Линдеман играеше тази роля. Дори в това партньорство първоначално имаше търкания между двамата. Фабел се надяваше, че сега Ана е по-опитна, по-зряла и преходът с Хенк Херман ще е по-лесен. Но от навъсената й реакция при новината за привличането на Херман Фабел разбра, че ще трябва да проведе сериозен разговор с нея. Никой не е по-голям от екипа.