Фабел усети присъствието на Сузане зад себе си. Тя обви ръце около талията му и сложи брадичка върху рамото му.
— Извинявай — каза той с глас от три часа сутринта. — Не исках да те събуждам.
— Няма нищо. Какво става? Пореден лош сън?
Той обърна глава и я целуна.
— Не. Само нещата в главата ми.
— Какво?
Фабел се обърна, обгърна я с ръце и продължително я целуна по устните. После каза:
— Бих искал да дойдеш в Норддайх с мен. Искам да те запозная с майка ми.
35.
10:30 ч., сряда, 14 април
Нордерщед, Хамбург
Херман беше направил усилие да поддържа нещо като разговор, но след толкова много едносрични отговори се беше отказал и гледаше градския пейзаж, който се хлъзгаше край тях, докато Ана караше към Нордерщед. Когато паркираха пред къщата на семейство Елерс, Ана се обърна към него и сглоби първото цяло изречение, откакто бяха излезли от управлението.
— Интервюто ще взема аз, нали? Ти си тук да гледаш и да се учиш, ясно ли е?
Херман въздъхна и кимна.
— Знае ли господин Клат, че сме тук? Човекът от криминалната полиция в Нордерщед?
Ана не отговори и беше вече на половината път до входната врата, когато Херман разкопча предпазния си колан.
Ана Волф се беше обадила на госпожа Елерс, преди да тръгнат. Не искаше да мислят, че са намерили тялото на Паула или че е станало нещо ново и значително по случая. Просто реши отново да обсъди с тях някои подробности. Това, което Ана още не беше разкрила и се опитваше да научи, беше защо името на Паула Елерс беше оставено в ръката на „смененото“ дете. А повече от всичко я водеше непреодолим импулс точно тя да намери Паула. Да я върне на семейството й, дори ако това би означавало да върне труп.
Ана се изненада, че господин Елерс също е вкъщи. Бледосин работен комбинезон, омазан с тънък слой тухлен прах или нещо подобно, висеше като чувал на високата му мършава фигура. Той донесе кухненски стол и седна на него, вместо да цапа тапицерията във всекидневната. Ана предположи, че госпожа Елерс му е телефонирала на работата и той е дошъл направо оттам. И отново имаше напрежение в позите на двамата Елерс, което Ана намираше смущаващо и досадно: тя беше обяснила пределно ясно, че новини няма. Представи им Хенк Херман. Госпожа Елерс отиде в кухнята и пак се появи с поднос с каничка кафе, чашки и бисквити.
Ана мина направо към въпроса. А въпросът беше за Хайнрих Фендрих, бившият учител по немски на Паула.
— Толкова пъти вече говорихме за това! — Лицето на госпожа Елерс изглеждаше уморено и изпито, сякаш от тригодишно недоспиване. — Не можем да смятаме, че господин Фендрих има каквото и да било общо с изчезването на Паула.
— Откъде можете да бъдете толкова сигурни? — обади се от ъгъла Хенк Херман, който седеше там с чаша кафе на коляното. Ана го стрелна с поглед, който той като че ли не забеляза. — Имам предвид нещо особено, което ви прави толкова сигурни?
Господин Елерс сви рамене.
— След това… След като Паула изчезна, той много ни помагаше и ни подкрепяше. Беше наистина много, много разтревожен за нея. Не би могло да е преструвка. Дори когато от полицията постоянно го разпитваха, знаеха, че търсят не където трябва.
Ана кимна замислено.
— Слушайте, знам, че на такъв въпрос е неприятно да се отговаря, но подозирали ли сте някога, че интересът му към Паула е бил… ммм… неуместен?
Господин и госпожа Елерс си размениха погледи, които Ана не можа да разчете. После бащата поклати пепелнорусата си глава.
— Не. Не. Не сме… Господин Фендрих изглежда беше единственият учител, с когото на Паула й беше интересно, за съжаление. Мислех си, че е странно един учител да ти идва вкъщи, и други такива, но той беше много… не знам как му казвате… много категоричен, че Паула е много способна, особено по немски, и че трябва да отидем в училище за среща с директора. Но никой от другите учители не я смяташе за особено умна и не искахме много да си вири носа, а после да страда.