Ана и Херман седяха във фолксвагена пред къщата на семейство Елерс. Ана беше стиснала волана и седеше неподвижна, с очи вперени през стъклото.
— Май попаднахме в задънена улица? — попита Херман.
Ана го погледна безизразно, после решително завъртя ключа на стартера.
— Още не. Първо ще направя една обиколка…
Като знаеше чувствителността на Фендрих към полицейските разпити, Ана реши първо да телефонира, този път от клетъчния си телефон по пътя на юг от Нордерщед. Позвъни в училището, където той се беше преместил, но не каза, че е от полицията в Хамбург. Фендрих не беше особено доволен, но се съгласи да се срещнат в кафенето на гаровия площад в Ралщед.
Той вече ги чакаше, когато пристигнаха, като старателно разбъркваше капучино. Когато влязоха, вдигна очи и огледа Херман с безразлично подозрение. Ана представи новия си партньор и двамата седнаха до кръглата маса.
— Какво искате от мен, комисар Волф? — В тона на Фендрих се долавяше уморен протест.
Ана плъзна слънчевите очила нагоре по косата си.
— Искам да намеря Паула, господин Фендрих. Тя или е жива и е била подложена на Бог знае какви мъчения през последните три години, или — и двамата знаем, че това е по-вероятно — лежи някъде мъртва. Скрита от света и семейството си, което просто иска да си я оплаква. Не знам основата на отношенията ви с нея, но смятам, че вие наистина сте държал на Паула. Просто трябва да я намеря. А от вас искам, господин Фендрих, каквото и да било, което може да ме отправи във вярната посока.
Фендрих отново разбърка капучиното си, вторачен в пяната. Когато вдигна очи, каза:
— Познавате ли драматурга Джордж Бърнард Шоу?
Ана сви рамене.
— Това по-скоро е в интересите на шефа ми. Комисар Фабел е по-запознат с английските неща.
— Всъщност Шоу е ирландец. Той казва: „Който може, прави. Който не може, учи другите“. Това практически осъжда всички преподаватели като некадърници. Но той отрича също и че преподаването може да се „прави“. Не се нося по течението в тази професия, госпожо Волф. Тя е моето призвание. Обичам я. Всеки ден се изправям пред клас след клас с млади умове. На които тепърва предстои да бъдат напълно оформени и развити. — Той се облегна назад и горчиво се изсмя. Ръката му още беше върху лъжичката и вниманието му отново се насочи към повърхността на кафето. — Разбира се, има толкова много… замърсяване, както мисля, че го наричате. Културно замърсяване — от телевизията, от интернет и всички задръстващи съзнанието технологии, които се струпват върху днешните млади хора. Но все пак от време на време попадаш на свеж, чист ум, който просто чака да си разшири хоризонтите, да ги взриви. — Очите на Фендрих се оживила. — Имате ли представа какво значи да те разследва полицията за престъпление като това? Не. Нямате. Но сте наясно какво е да си в такова положение, когато си преподавател. Човек, на когото родителите доверяват най-скъпите си същества. Вашият колега, господин Клат, почти разруши кариерата ми. Почти разруши мен. Учениците избягват да остават насаме с мен. Родителите и дори колегите ме гледат с неприкрита враждебност. — Той замълча, сякаш беше хукнал нанякъде и после не можеше да разбере накъде тича. Погледна двамата полицейски офицери. — Не съм педофил. Нямам сексуален интерес към малки момичета и момчета. Нито физически интерес. Интересуват ме само умовете им. А умът на Паула беше диамант. Кристално ясен, плашещо остър и проницателен интелект, грубо казано. Нуждаеше се от рафиниране и полиране, но беше необикновен.
— Ако е така — каза Ана, — не разбирам защо само вие единствен сте прозрял това. Нито един друг преподавател не е виждал в Паула нещо повече от средното, та дори и под него. Дори родителите й са склонни да мислят, че грешите.
— Права сте. Никой друг не го виждаше. Защото просто не гледаха. Често смятаха Паула за мързелива и отнесена, а не просто бавна. Точно както става, когато надарено дете е впримчено в образователно обкръжение — или домашно, ако щете — в което няма достатъчно интелектуални предизвикателства. Другото е, че надареността на Паула се проявяваше само по моя предмет — тя имаше природно ухо и талант за немския език. А когато пишеше… Когато пишеше, беше като песен. Така или иначе, освен тези, които не виждаха това, имаше и такива, които не искаха да го видят.