— Родителите й? — попита Хенк Херман.
— Именно. Паула написа едно съчинение за домашно… Беше почти като вълшебна приказка. Тя танцуваше през нашия език. Там, в този малък текст, написан с детска ръка, видях човек, който ме накара да се почувствам прозаичен сухар. Взех го, отидох при родителите й и ги накарах да го прочетат. Нищо. За тях той не означаваше нищо. Баща й ме попита за какво ще са й приказките, като се наложи да си търси работа. — Внезапно сякаш цялата енергия за кратко припламна у Фендрих и се отля надалече. — Но Паула вече е мъртва. Както казахте, и вие го знаете, и аз го знам.
— А защо вие го знаете? Какво ви прави така сигурен, че ако е била интелектуално толкова потискана, колкото казвате, просто не е избягала? — попита Херман.
— Защото не ми писа. Нито на някой друг. Ако беше избягала от къщи, абсолютно съм сигурен, че би оставила писмо, бележка… нещо написано. Както казах, написаните думи бяха нейната сила. Не би предприела такава важна стъпка, без да напише нещо върху хартия, за да я отбележи. Щеше да ми пише.
Тримата излязоха от кафето заедно. Херман и Ана се ръкуваха с Фендрих и тръгнаха към паркинга. Фендрих сякаш се колебаеше пред вратата на кафенето. Ана и Херман бяха изминали само няколко метра, когато го чуха да вика:
— Комисар Волф!
Имаше нещо в движенията му, както се бавеше пред прага до кафенето, което подсказа на Ана, че трябва да отиде сама. Тя подаде ключовете на партньора си.
— Имаш ли нещо против?
Херман сви рамене и продължи към колата. Фендрих пресрещна Ана по средата на разстоянието.
— Комисар Волф, може ли да ви кажа нещо? Неофициално…
— Съжалявам, не знам дали мога да обещая…
Фендрих я прекъсна, сякаш не искаше да чуе причина да не съобщава това, което беше решил да съобщи.
— Имаше нещо. Нещо, което не съм казвал на полицията навремето, защото… ами предполагам, защото би ви се сторило лошо.
Ана се опита да скрие нетърпението си, но безуспешно.
— В отношенията ми с Паула нямаше нищо неподходящо, кълна ви се. Но малко преди да изчезне й подарих нещо. Книга. Не казах нищо за нея тогава, защото знаех, че онзи детектив, Клат, ще изопачи значението на това.
— Каква беше тя? Коя книга й подарихте?
— Исках тя да разбере основите на немската литературна традиция. Подарих й екземпляр от „Детски и семейни приказки“. От Братя Грим.
36.
15:30 ч., сряда, 14 април
Винтерхуде, Хамбург
Небето вече беше по-синьо и Хамбург изглеждаше окъпан в по-жива светлина, макар че слънцето от време на време се забулваше от пръснатите парцали на млечни облаци.
В град на медиите като Хамбург Фабел винаги трябваше да внимава при публичното обсъждане на случаите, но имаше две места, които обичаше да използва за неофициални срещи на екипа — едно заведение за бързи закуски надолу по Хафен, управлявано от бивш полицай, земляк-приятел на Фабел, и кафенето срещу Винтерхудер Ферхаус. Сгушено зад моста, кафенето имаше външно пространство за сядане покрай водния път Аустерстрийк, което гледаше към острата кула на свети Йоханес. От другата страна на боядисаната в бяло желязна ограда два лебеда разсеяно поклъвваха водата там, където предишен посетител беше натрошил хляб. Външният декор включваше бели пропиленови маси и столове под чадъри с реклами на цигари, но кафето беше хем близо до управлението, хем достатъчно далече, за да предлага смяна на обстановката.
Бяха шестима и Фабел привлече два стола от една празна маса, за да седнат заедно. Ана и Мария неизменно присъстваха във всички срещи на открито, докато двамата нови — Петра Маас и Ханс Рьотгер — изглеждаха озадачени от избора на мястото. Изражението по лицето на Хенк Херман говореше, че се чувства като новоприет в изключително високопоставен и донякъде таен клуб.
Сервитьорът прие поръчките им за кафе и поздрави Фабел по име. Разбира се, той нямаше представа, че групата е от отдел Убийства, и вероятно ги смяташе за тайфа чиновници, излезли през почивката от някой семинар. Фабел го изчака да се отдалечи, преди да се обърне към екипа.
— Не вървим по правилен път. Знам, че включвате цялата си енергия в това разследване, но май повече нагряваме, отколкото осветяваме. Имаме трима заподозрени: Фендрих, учителят; писателят Вайс, който е малко вероятен, и главният заподозрян — Олсен. Но когато ги разглеждаме поотделно, нито един не пасва напълно.