— Ами първо и най-вече поради смущаващия паралел между тези убийства и неговата книга „Пътят на приказката“. И двете са на тема Грим, и двете се отнасят за сериен убиец, който прилага приказките в живота. Вайс привлича вниманието на медиите и увеличава продажбите на книгата си чрез тази връзка.
Ана се изсмя.
— Да не би да казваш, че тези убийства са нещо като ексцентрична реклама на книгата му?
— Не непременно. Но може би Вайс е способен да изживява теориите си. Той категорично е самомнително, арогантно нищожество. Но в добавка е смущаващо да ти се мотае наоколо. И е огромен. Наистина огромен и силен. А аутопсията на Лаура фон Клостерщад показва, че е удушена от ръка с огромна длан.
— Би могъл да бъде и Олсен — каза Ана. — Или дори Фендрих.
Фабел се обърна към Мария.
— Ти какво събра за Вайс?
— Никакви криминални обвинения. На четиридесет и седем години, женен два пъти, разведен два пъти, няма деца. Роден в Кил, Шлезвиг-Холщайн. Майка му е чужденка. Италианка, от аристократичен произход, а баща му притежава параходна транспортна фирма в Кил. Образование получил в скъп частен интернат тук, в Хамбург, както и в Англия и Италия. Университета в Хамбург… Първи роман публикуван наскоро след завършването, без особен успех… Първата му новела „Избрани светове“ излиза през 1981 г. и има масов успех. Това е. А, и имал брат. По-млад. Но починал преди десет години.
Фабел беше като ужилен.
— Брат? Починал? Как починал?
— Самоубийство, вероятно. Някакво психическо разстройство.
— Случайно да е бил скулптор?
Мария се изненада.
— Да, бил е. Как разбра?
— Мисля, че видях една от творбите му — каза Фабел и озъбената муцуна на вълка, издялан от абанос, блесна в съзнанието му. Той погледна към водата край тях. Лебедите бяха загърбили разкиснатия хляб във водата и се бяха отправили към моста. Фабел се обърна към екипа си.
— Комисар Херман е прав. Смятам, че всички трябва да приемем книгата на Вайс „Пътят на приказката“ като задължително четиво. Ще се погрижа всеки от вас да я има до края на деня. И искам непременно да я прочетете.
Фабел помоли Ана да остане. Хенк Херман се помота наоколо, докато шефът не му нареди да се върне с Мария. Останаха сами на масата. Фабел си поръча ново кафе и въпросително вдигна вежди. Ана поклати глава.
— Слушай, Ана — каза Фабел, след като сервитьорът си отиде. — Ти си изключителен следовател, истинска придобивка за екипа. Но има… хм, въпроси, които трябва да разясним…
— Например?
Той обърна лице към нея.
— Например твоята агресивност. И трябва да работиш повече като член на екипа, а не индивидуално.
Изражението на Ана сякаш се втвърди.
— Мислех, че ти точно за това си ни подбрал — заради нашата индивидуалност. Защото сме различни.
— Така е, Ана. Но вашите индивидуални таланти са ми полезни само в съчетание с тези на останалите членове на екипа.
— Знам накъде биеш. Хенк Херман?
— Той е умен, Ана. И е старателен. Добър полицай е и мисля, че двамата ще работите добре заедно. Но само ако му позволиш и му дадеш шанс.
Ана не отговори веднага. После отправи към Фабел своя обичаен дързък поглед.
— Само на мен ли ми се струва, или е страхотно съвпадение, че толкова прилича на Паул Линдеман? Бях започнала да се питам дали не е нашето „сменено дете“.
Шегата й подразни Фабел и той не отговори веднага. Тръгнаха към неговото беемве. Той изключи алармата с дистанционното и опря рамо до покрива на колата, като гледаше през нея към Ана.
— Не подбирам служители по сантиментални причини, комисар Волф. — Помълча малко, после се засмя. Херман наистина по външен вид — мършав, дългурест, с пясъчна коса — много приличаше на Паул Линдеман.
— Прилича, но не е Паул. И го взех заради собствените му заслуги и възможности. Необходимо ми е да работиш с него. Точно толкова е твоя работа, колкото и моя, да развиваме тези възможности, да измъкнем най-доброто от него. И преди да си го казала — не искам от теб да си му бавачка. Просто той има да учи в кратки срокове и от теб се иска да му помагаш, не да го прикриваш. А трябва да кажа, че май и ти можеш да понаучиш от него това-онова.
Те потеглиха назад към управлението. Засенчваното от облаци слънце потъмняваше и проблясвате, сякаш не знаеше какво точно да направи с деня. Ана остана мълчалива през повечето време, после неочаквано каза: