— Добре, шефе. Ще се постарая да пооправя нещата с Херман. Знам, че понякога съм гадна, но цялата работа миналата година с Паул и с тежкото раняване на Мария засегна и мен. Паул беше толкова дяволски прям, толкова буквален и прецизен във всичко, което правеше. Често ми лазеше по нервите. Но беше стойностна личност. Истински човек, и с него винаги знаеш какво да очакваш. — Тя замълча. Фабел не я поглеждаше, защото знаеше, че коравата малка Ана не би искала да я види развълнувана. — Той се грижеше за мен… — Гласът й беше глух. — От това не мога да спя нощем. Че умря, като се опитваше да ме спаси от бъркотията. Аз оживях, а той не.
— Ана… — започна Фабел, но тя го прекъсна, като се силеше да си върне нормалния тон.
— Ще предложа на Хенк Херман да си поговорим. Да пийнем по нещо, да се опознаем. Става ли?
— Става.
Те паркираха пред управлението, но преди да слезе Ана обърна откровения си поглед към Фабел.
— Защо не Клат? — попита тя рязко и когато Фабел се смути за миг, добави: — Бях убедена, че ще поискаш Клат да се присъедини към екипа. Мисля, че и на него му е минало през ума. Защо Хенк Херман?
Фабел се усмихна.
— Клат е добър полицай, но няма това, което е нужно за работа в отдел Убийства. Прекалено е фокусиран върху Фендрих. Не знам, може би учителят е нашият човек, но Клат беше прекалено затворен за алтернативи. Ако убиецът не е Фендрих, тогава може би в онези ранни дни на разследването, може би в онези ранни часове Клат не е регистрирал нещо в периферията, което би могло да запълни празнината между него и похитителя на Паула.
— Боже, шефе, това е малко грубо! Не е имало кой знае за какво да се заловиш. Клат се е вторачил във Фендрих до голяма степен, защото не е имало нищо друго, за което да се хване.
— Видяхме това… Както и да е, казах вече, че той е добър полицай. Но ти ме попита защо взех Хенк Херман, а не Робърт Клат. То е свързано повече с това, което е хубаво у Херман, отколкото с онова, което не достига на Клат. Хенк Херман беше първият офицер на местопрестъплението в Природния парк. Стоеше там, вторачен в две жертви с прерязани гърла на малка горска поляна и първото, което направи, беше да насочи вниманието си извън мястото. Бързо. Направил е обратното на Клат. Разширил е обзора си и е работил едновременно в две посоки: назад във времето от сцената на откриването към момента на смъртта и напред към радиуса, в който колите вероятно може да са изоставени. А всичко това започва с моменталното му разпознаване на вторично подредена постановка. — Фабел замълча за малко, наведен напред с лакти на волана пред него. — Ние всички бягаме в състезание, Ана. Всеки в отдела. И всичко започва, когато някой натисне спусъка и остави мъртво поредното човешко същество. Хенк Херман е по-бърз от останалите в групата. Толкова е просто и сложно. И искам да работиш с него възможно най-добре.
Ана втренчено го изгледа, сякаш обмисляше думите му. После кимна.
— Добре, шефе.
37.
21:30 ч., сряда, 14 април
Сеинт Паули, Хамбург
Макс беше художник.
Той държеше много, твърде много на своето изкуство. Беше го изучавал задълбочено, като изследваше произхода му, историята му, развитието му. Макс беше съвсем наясно, че има привилегията да работи в най-фината среда, най-благородната и най-древната. Работеше върху същото платно, върху което художниците бяха работили от хилядолетия през цялото съществувание на човечеството, може би още отпреди да се появят пещерните рисунки. Да, това беше велико, благородно и изящно изкуство. Ето защо толкова се ядосваше, когато при работа допуснеше досадна грешка. Правеше всичко възможно да отвлича вниманието си от ерекцията, която разпъваше кожения му панталон. Дори се опитваше да се съсредоточи върху детайл от работата си, но това в края на краищата беше възможно най-простата рисунка, сърце във венец от цветя, която би могъл да направи и насън. Дори не би се съгласил да го татуира на обръснатия венерин хълм на тази уличница по това време на денонощието, ако не му се беше обадил един от най-добрите клиенти да попита дали може да намине в десет. И без това щеше да се размотава дотогава, така че когато мацката се оказа на вратата, той реши, че поне може да припечели нещо.
— Оууууу… Боли!…
Хубавичката млада проститутка се загърчи и Макс трябваше бързо да вдигне татуировъчната игла. В тора време половият й орган се приближи до лицето му и той се надърви още повече.
— Още малко… — каза нетърпеливо. — Но трябва да не мърдаш, иначе ще сбъркам.