Момичето се изкиска.
— Ама че ще е шик! — каза тя и трепна, когато Макс отново започна с иглата. — Другите момичета си правят някакви долнопробни картинки, но ми казаха, че ти си наистина добър. Нещо като истински художник.
— Поласкан съм — каза Макс неубедително. — Остави ме да довърша.
Той избърса мастилото и кръвта от татуировката, като палецът му закачи лабията й. Момичето отново хихикна.
— Знаеш ли, сладур, може да се разберем за плащането. Бива ме с устата, нали разбираш…
Макс я погледна в лицето. Нямаше повече от деветнадесет години.
— Не, благодаря — каза той, като се върна към работата си. — Ако не възразяваш, ще си платиш кеш.
— Добре — каза тя. — Не знаеш какво изпускаш…
Макс пое дъх продължително и дълбоко, след като момичето си отиде, и се опита да изгони образа на котенцето й от съзнанието си. Клиентът му скоро щеше да дойде и Макс усещаше острото вълнение на предвкусването: този клиент беше истински познавач. Макс гледаше на произведението си върху него като на свой шедьовър. Но клиентът беше отказал да му направи снимка. И Макс не влезе в спор. Човекът беше огромен. Масивен. И никой не би искал да спори с него. Но огромността му беше бонус за Макс. Той означаваше повече кожна повърхност. А това на свой ред предоставяше най-голямото платно, на което Макс бе работил някога.
Беше отнело седмици, месеци да довърши работата. Болката, която клиентът му беше понесъл, трябва да е била невероятна — да имаш толкова много кожа възпалена и в рани. И все пак той се връщаше, веднъж седмично, като настояваше Макс да затвори магазина си и да работи само по него часове наред. И имаше точна преценка за постигнатото от Макс. То изискваше изследване. Проучване. Подготовка. Докато работеше, Макс говореше на клиента си за благородството на своето изкуство, за това как е бил бледо, дребно, болнаво дете с талант да рисува, как никой не му е обръщал внимание. Обясняваше му как на дванадесет години с игла и малко индианско мастило си е направил първата татуировка. Как се е учил от Моко, изкуството на татуировката на маорите от Нова Зеландия. Маорите лежали като в транс по цели часове, докато татуировчикът на племето, тобунгата, който бил нещо като лекар, почуквал върху тях с иглата си и малко дървено чукче. За Макс тобунгите бяха на върха на татуировъчното изкуство. Те бяха и скулптори, и художници. Не само оцветяваха кожата, но и й придаваха друга форма, правеха изкуството си триизмерно, като изработваха гънки и хребети по кожата. И всяко моко беше уникално, специално измислено и създадено единствено за този, който го носи.
Точно в десет избръмча звънецът. Макс отключи и на вратата се появи тъмната, висока като кула фигура на огромния мъж. Той изпълни рамката на вратата, надвесен над Макс, и мълчаливо се плъзна покрай него в студиото.
— Много се радвам да ви видя отново — каза Макс. — Беше чест да работя върху тялото ви. Какво мога да направя за вас тази вечер?
38.
21:30 ч., сряда, 14 април
Дер Кийц, Хамбург
Хенк Херман с готовност прие поканата на Ана да пийнат по нещо след работа, но в очите му имаше сянка на подозрение.
— Не се притеснявай — беше му казала Ана, — няма да те изнасиля. Но остави колата си пред управлението.
Херман изглеждаше още по-притеснен, когато Ана уреди такси да дойде и ги закара до Кийц и да ги остави пред кръчмата „Бяла мишка“. Тя обикновено гъмжеше от посетители, но по това време — вечер в средата на седмицата — не беше трудно да си намерят маса. Ана поръча за себе си коктейл рай енд драй и погледна Хенк.
— Бира?
Хенк вдигна ръце.
— По-добре да не…
— Рай енд драй и бира — каза тя на сервитьора.
Херман се разсмя. Погледна дребното хубаво момиче през масата. Би могла да бъде всичко, освен полицайка. Имаше големи тъмни очи, подчертани от леко пресилени сенки. Месестите й сърцевидни устни бяха с огнено червено червило. Черната й коса беше къса и бодливо щръкнала от гела. Видът й в комбинация с обикновеното й пънкарско облекло от тениска, джинси и несъразмерно голямо кожено яке явно целяха да й придадат корав вид. Не успяваха: те просто се обединяваха и заговорничеха, за да подчертаят момичешката й женственост. Но Хенк беше чувал, че тя е корава. Наистина корава.
Ана водеше вял разговор, докато чакаха питиетата си. Питаше го какво мисли за отдела, много ли е различно от досегашните му полицейски задължения и други такива. Донесоха им питиетата.