— Знаеш, че не си длъжна да правиш това — каза Хенк, като отпи от бирата си.
— Какво искаш да кажеш? — Ана въпросително вдигна вежди и по лицето й се изписа ученическа невинност.
— Знам, че негодуваш срещу мен… Не, негодуваш е твърде силно… Знам, че не одобряваш напълно решението на господин Фабел да ме вземе в екипа.
— Глупости! — каза Ана, смъкна коженото си яке и го окачи на облегалката на стола. При това движение верижката около шията й изпълзя изпод тениската и тя я пъхна обратно под блузката. — Той е шефът. Знае какво прави. Щом казва, че ставаш за тази работа, това ми стига.
— Но не се радваш особено.
Ана въздъхна. Отпи здрава глътка от своя бърбън.
— Съжалявам, Хенк. Знам, че не постлах червен килим пред теб. Просто… Просто никак не ми беше лесно да се справя със смъртта на Паул. Вероятно Фабел ти е казал за това?
Хенк кимна.
— Е, трябва някой да дойде на мястото му. Но не да го заеме, ако ме разбираш.
— Разбирам. Наистина разбирам — каза Хенк. — Но, честно казано, това не е мой проблем. Това е минало. Аз не съм част от него. Трябва да приемеш, че съм дошъл в екипа, за да направя всичко, което мога. Не познавах Паул Линдеман и не бях част от онова разследване.
Ана отпи нова глътка и при това сбърчи нос.
— Не. Не си прав. Ти си част от онова минало. Щом си част от екипа, си част и от онова, което е ставало с него. И онази нощ навън във Високата земя ние всички се променихме. Аз, Мария — Бог знае, че Мария се промени точно там — дори Вернер и Фабел. И загубихме един от нас. Ние все още не можем да се отърсим от това.
— Добре. — Хенк се наведе напред, облегнат с лакти на масата. — Разкажи ми.
39.
21:30 ч., сряда, 14 април
Епендорф, Хамбург
Не беше нужно Фабел да търси апартамента на Хайнц Шнаубер. Познаваше Епендорф много добре. Институтът по съдебна медицина се намираше до Университетската клиника Епендорф, а апартаментът на Шнаубер беше в една от елегантните жилищни сгради от деветнадесети век на престижната Епендорфер Ландщрасе.
Шнаубер го очакваше, но Фабел все пак протегна своята овална значка от криминалната полиция и картата си, когато Шнаубер се показа на вратата. Беше на около петдесет и пет, не много висок, строен, без да е слаб. Той въведе Фабел в елегантен салон. Мебелировката отговаряше на епохата на сградата, но беше безкрайно по-уютна от тази в къщата на Вера Шилер в Хаусбрух. Фабел така и не се научи как да се държи с гейове. Обичаше да се смята за обигран, съвременен и разумен човек и категорично нямаше нищо против хомосексуалистите, но лутеранско-фризийското му възпитание го правеше несигурен и неловък в тяхната компания. Той все повече се дразнеше от собствения си провинциализъм, особено когато се усети, че е леко изненадан от съвършено мъжкото поведение и говор на Шнаубер. Долови силната болка в очите му, когато говореше за Лаура фон Клостерщад. Гей или не, явно бе обичал Лаура. С почти бащинска любов.
— Тя беше моята принцеса — обясняваше Шнаубер — Така я наричах — моята малка прекършена принцеса. Мога честно да кажа, че тя ми беше почти като дъщеря.
— Защо „прекършена“?
Щнаубер горчиво се усмихна.
— Сигурен съм, че се сблъсквате с всякакви разнебитени семейства, господин комисар. Поради работата си. Родители-наркомани, деца-престъпници, злоупотреби, какво ли не. Но има семейства, които са специалисти в дълбоко прикриване на своята разнебитеност. Техните скелети са много добре заключени в гардероба. Е, когато имате толкова пари и влияние като семейство Клостерщад, може да си позволите множество гардероби.
Шнаубер се отправи към дивана и покани госта да седне в голямо кожено кресло с висока облегалка.
— Искам да ви питам за празненството — каза Фабел. — Празника по случай рождения ден на госпожица Фон Клостерщад. Случи ли се тогава нещо необикновено? Присъстваха ли някакви неканени гости?
Шнаубер се разсмя.
— Няма никакви неканени гости при нито едно от задълженията ми, господин Фабел. — Той наблегна на „никакви“. — И наистина, доколкото знам, нищо необикновено или неприятно не се случи. Съществуваше си предсказуемият лед между Лаура и майка й. И Хуберт, както винаги, беше надуто малко лайно. Но извън това партито беше мечта. Имаше група американци, една изключителна яхтена компания от Ню Ингланд. Интересуваха се от договор с Лаура, за да им стане „лице“ — янките харесваха нейния аристократичен европейски вид. — Скръбта в изражението на Шнаубер стана по-дълбока. — Горката Лаура, всеки рожден ден още в детството й беше уреждан така, че да се вписва в светския дневен ред на майка й. После, като порасна, те бяха предлог да я показват на потенциални клиенти. Гадеше ми се от това. Но бях длъжен, като неин агент, да я рекламирам възможно най-широко и ефикасно. — Очите им се срещнаха и в погледа на Шнаубер имаше настойчивост, сякаш за него беше важно Фабел да му вярва. — Правех всичко, което можех, за да превърна тези празненства в нещо повече от костюмирани промоции, нали разбирате. Купувах й дребни неочаквани подаръци за рождения й ден, снабдявах я със специална торта — такива неща. Наистина се опитвах да направя рождените й дни забавни за нея.