— Знам, господин Шнаубер. Разбирам. — Фабел се усмихна, после зададе следващия си въпрос: — Казахте, че семейството е имало множество скелети в гардероба. Що за скелети? Ставаше ли нещо в семейството на Лаура?
Шнаубер отиде до шкафа с напитките и си наля чаша уиски, доста несръчно, както се стори на Фабел. Той наведе бутилката към посетителя си.
— Не, благодаря. Не и когато съм на работа.
Шнаубер седна отново. Изгълта значителна доза от огромната чаша скоч.
— Видяхте ли родителите й? А Хуберт?
— Да, видях ги.
— Бащата е никаквец. Беден е на мозък точно колкото е богат на пари. И е недискретен. Изчукал е всички секретарки в Хамбург през последните петнадесет години. И запомнете, разбирам го, като погледне човек Маргарете…
Фабел изглеждаше смутен.
— Бих казал, че е била много привлекателна жена. Очевидно красавица на времето си, точно като Лаура в своето.
Шнаубер се усмихна разбиращо.
— Понякога — всъщност през повечето време — съм дяволски доволен, че съм гей. Като начало това ме прави имунизиран срещу магиите на вещицата Маргарете. Но виждам, че вече ви е омагьосала, господин Фабел. Не си мислете нито за минута, че цялата тази сексуална химия, която Маргарете излъчва я прави задоволителна любовница. Не можеш да я чукаш, ако не ти стиска, а през целия си живот Маргарете се е специализирала в лишаването на мъжете от мъжествеността им. Мисля, че затова бащата на Лаура си пъха бастуна навсякъде. Само за да провери, че още го има на мястото му. — Той отпи поредна глътка и изпразни чашата. — Но не затова мразя Маргарете фон Клостерщад. Причината е отношението й към Лаура. Сякаш я беше заключила и я убиваше от глад — глад за любов, за привързаност, за хилядите дребни неща, които свързват една майка и дъщеря.
Фабел кимна замислено. Нищо от това не беше от пряка полза за разследването, но уискито и скръбта бяха освободили гнева на Шнаубер за една несправедлива смърт, която очевидно беше сложила край на несправедлив и нещастен живот. Сега празната стая и празната гледка от басейна придобиваха смисъл. Шнаубер стана, отиде до шкафа и си наля ново питие. Спря за малко с бутилката в едната ръка, чашата в другата, и погледна навън през прозореца по Епендорфер Ландщрасе.
— Понякога мразя този град. Понякога мразя това, че съм проклет северногерманец, с всичките ни морални задръжки и грехопадения. Вината е ужасно, ужасно нещо, не мислите ли?
— Предполагам — отвърна Фабел.
Фабел често беше срещал в кариерата си тази нервна нерешителност на човек, който се колебае дали да се довери някому. Затова не наруши мълчанието, като остави Шнаубер да реши дали да продължи.
И той продължи:
— Вие сигурно виждате това непрекъснато, предполагам. Като полицай. Обзалагам се, че има хора, които вършат най-ужасни престъпления — убийства, изнасилвания, малтретиране на деца — при това нямат никакво чувство за вина.
— За съжаление, има такива.
— Точно това ме ядосва — че без чувство за вина няма наказание. Като тези стари нацистки копелета, които отказват да видят злото, което са причинявали докато хората от следващото поколение са осакатени от виновност за нещо, което е ставало, преди да се родят. Но ето и другата страна на медала. — Шнаубер отново седна на дивана. — Тези, които правят неща, смятани от повечето от нас за дребни грехове, дори тривиални, са преследвани от чувство за вина до края на живота си.
Фабел се наведе напред в креслото.
— Лаура беше ли преследвана?
— От един от многото скелети в гардероба на Фон Клостерщад, да. Един аборт. Преди много години. Тя самата е била почти дете. Никой не знае. Потулено е с надеждност, на фона, на която Федералното канцлерство изглежда като отворена къща. Маргарете е уредила всичко и е осигурила то да остане в тайна. Но Лаура ми каза, след много години, и това отново разби сърцето й.