Хенк поръча още питиета и те седяха и бъбреха свободно. Ана научи, че той има две сестри и един брат, че е роден в Куксхавен, но още когато е бил малък, семейството му се е преместило в Мармсторф, където баща му бил месар.
— Месарница Херман… най-добрата в южен Хамбург — каза Хенк. Опита се да постигне подигравателно-горд тон, но Ана се усмихна, тъй като неподправената му гордост пролича. — Като повечето покрайнини на Хамбург Мармсторф повече прилича на село, отколкото на предградие. Не знам дали го познаваш. Центърът е пълен със стари полудървени къщи, ако си виждала нещо такова. — Хенк внезапно се натъжи. — Още ми е мъчно, че не продължих месарския бизнес на баща си. Другият ми брат учи в университета. Ще става лекар. И сестрите ми не се интересуват от месарството — едната е счетоводителка, а другата живее с мъжа и децата си в околностите на Кьолн. Баща ми още работи, но вече е доста стар. Мисля, че още се надява да зарежа полицията и да продължа бизнеса му.
— Мисля, че няма никакъв шанс това да стане.
— Боя се, че е така. От дете искам да бъда полицай. Това е просто едно от нещата, които знаеш за себе си. — Той замълча. — И така, минах ли?
— Какво?!
— Ами нали всичко е заради това да видиш дали можеш да работиш с мен?
Ана се усмихна широко.
— Ставаш… Но всъщност не това беше целта. Просто ще работим заедно и знам, че не бях много… дружелюбна. Извинявай. Но, надявам се, разбираш, че нещата все още леко кървят. След Паул… Все пак — тя вдигна чашата си — добре дошъл в отдел Убийства!
41.
22:15 ч., сряда, 14 април
Санкт Паули, Хамбург
Беше работил по него преди около година. Свикна с продължителното му мълчание. Беше го приел като знак на интерес, дори възхищение от думите му за собственото изкуство.
Но тази вечер гигантът не беше обелил дума, след като мина през вратата, и сега просто стоеше безмълвен в средата на ателието. Доминираше в него. Изпълваше го. И можеше да се чуе само дишането на огромния мъж. Бавно. Тежко. Отмерено.
— Всичко наред ли е? Добре ли сте? — попита Макс.
Поредното мълчание сякаш се канеше да продължи вечно, докато най-после гигантът заговори.
— Последния път поисках да няма никакви документи. И да не казваш на никого нищо. Заплатих ти допълнително. Изпълни ли искането ми?
— Да, изпълних го. Изпълних го. И ако някой ви е казал друго, излъгал е! — заяви Макс.
Искаше му се гигантът да седне — направо го заболя вратът да гледа нагоре. Огромният мъж вдигна ръка, свали палтото и ризата под него, като изложи пред Макс собствената му творба. Широкият му мускулест торс беше покрит с думи, изречения, цели разкази, татуирани върху плътта му с черен староготически шрифт. Най-малкото движение, трепване на мускул — и думите се гърчеха като живи.
— Истина ли е това? Никой ли не знае за работата ти върху мен?
— Никой. Кълна се. Това е нещо като отношения между доктор и пациент… Казахте ми да мълча, и аз мълча. Макар че бих искал да говоря. Това е най-хубавата работа, която съм вършил някога. А аз не казвам това само защото сте клиентът.
Гигантът отново млъкна. Този път тишината остана ненарушена, освен от дишането му, което отново изпълни ателието. Глухо, плътно дишане от гърди като бъчва. И се учести.
— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Макс и гласът му вече беше висок, с нотки на нещо между объркване и откровен страх.
Отново никакъв отговор. Гигантът посегна към палтото си и извади нещо от единия джоб. Беше малка детска гумена маска. На вълк. Наложи я върху огромното си лице и вълчите черти се разтегнаха и изкривиха.
— Какъв е тоя карнавал? — попита Макс, но устата му беше пресъхнала и гласът му звучеше странно. Той чуваше как сърцето му блъска в гърдите. — Вижте, наистина съм зает. Останах до късно само заради вас. Ако искате нещо… — Положи всички усилия да вложи малко авторитет в напрегнатия си изплашен тон.
— Умен Ханс… — Огромния мъж се усмихна и наклони глава настрана. Детска поза, която изглеждаше нелепа, сюрреалистична при мъж с такъв ръст. Напрежението на шията му къдреше думите, които се премятаха в гърлото му.
— Какво? Името ми не е Ханс. Знаете това. Казвам се Макс…