— Умен Ханс… — повтори гигантът и наклони глава на другата страна.
— Макс, аз съм Макс. Виж какво, великане, не знам какво целиш. Малко си сръбнал тази вечер? Мисля, че е по-добре да дойдеш, когато…
Огромният мъж пристъпи напред и с двете ръце едновременно шляпна главата на Макс отстрани, като я заклещи и стисна здраво.
— О! — каза той. — Умен Ханс, умен Ханс…
— Не съм Ханс! Не съм Ханс! — Макс вече крещеше. Целият му свят беше изпълнен с бял електрически страх. — Аз съм Макс! Помниш ли ме? Макс! Татуировчикът!
Зад разпънатата гротескна маска огромните черти на едрото лице на гиганта внезапно се разтопиха в скръб и тонът му стана умоляващ, плачлив.
— Умен Ханс, умен Ханс… Защо не й хвърлиш мили очи?
Макс усети, че страните му се набутват между зъбите му. Менгемето, което се затягаше на главата му, смачка и усука чертите му.
— Умен Ханс, умен Ханс… Защо не й хвърлиш мили очи?
Писъкът на Макс се превърна в остър животински рев, когато огромните палци на нападателя натиснаха плътта под веждите точно над изпъкналостта на клепачите. Натискът се увеличи и болката стана непоносима. Палците потъваха все повече в очните орбити. Ревът на Макс се превърна в хълцащо клокочене, когато очите му изскочиха от главата и гърлото се надигна в гръкляна му.
Вече сляп, той увисна отпуснато в непоклатимата хватка на неимоверно силния нападател. Неговата вселена сега грейваше и искреше, дори му се стори, че отново вижда очертанията на нападателя си, сякаш в ореол от неон, тъй като зрителните му нерви и мозъкът се опитваха да осмислят внезапното изчезване на очите му. Последва мрак. Менгемето беше свалено. Но преди да рухне на пода, Макс усети, че една ръка го сграбчва за косата и рязко го изправя. И пак тишина в мрака. Отново чуваше само равното, дълбоко, кънтящо дишане на гиганта, който го беше ослепил. След това чу звук на метал, който се влачи по нещо. Като по кожен калъф.
Макс трепна от изненада, когато усети удара през шията и гърлото си. Стотната от секунда, в която се учуди защо мъжът не го удари по-силно, премина в безкрайност. Разбра, че гърлото му е прерязано и топлината, която на тласъци се разлива по рамото и гърдите е собствената му кръв, и потъна в смъртта. Последното, което чу, беше странната смес от дълбок кънтящ глас и детинския тон на неговия нападател:
— Умен Ханс, умен Ханс… Защо не й хвърлиш мили очи?
42.
19:40 ч., петък, 16 април
Санкт Паули, Хамбург
Каква е тази миризма? На нещо нечисто. Слаба, разсеяна и невъзможна за определяне, но неприятна. Остра. Приличаше на миризмата, която понякога беше усещал вкъщи. Но беше и тук, сякаш вървеше след него. Преследваше го.
Бернд пътуваше с ес-бана. Беше трудно да паркираш в Кийц и той се радваше на анонимността в градската железница, когато излизаше за някоя от своите екскурзии. Все пак вероятно щеше да пийне няколко чашки. След това.
Млада жена седеше срещу него. Беше на двадесет и две — три, с момчешки подстригана къса руса коса, с розов щрих през нея. Палтото й беше в афганистански стил, до средата на прасеца, но беше разкопчано. Фигурата й беше възпълна, клонеше към закръглена, и тениската й беше силно опъната на гърдите. Той се вторачи в ивицата бледа гладка кожа между тениската и ниската талия на хипарските й джинси. Голата плът беше белязана с трапчинката на пробития, украсен с пиърсинг пъп.
Бернд я зяпаше и скоро усети, че се втвърдява. Отново. Момичето вдигна поглед и очите им се срещнаха. Той се усмихна, като искаше да изглежда закачливо, но върху устните му се изписа просто похот. Момичето се намръщи гнусливо, загърна се в палтото си и сложи чантата си в скута си. Той сви рамене, но запази усмивката. След няколко минути, през които очите му търсеха да зърнат пак възхитителните, но вече скрити извивки на младото й тяло, ес-банът спря на спирка Кьонигщрасе. Момичето стана чак когато се отвори автоматичната врата. Тогава го погледна.
— Разкарай се, мръснико…
Бернд остана във влака до следващата спирка. Нетърпението му нарастваше, докато изкачваше стълбите и излезе навън в нощта. Пое дълбоко въздух и разбра, че миризмата е още тук, този път не толкова силна, но загатната между влажната вечер и изгорелите газове. А навсякъде около него блестеше Санкт Паули.
Гарата на ес-бана беше в най-западния край на хамбургската Греховна миля.
Реепербан се простира надълго и нашироко през сърцето на район Санкт Паули. Някога се е наричало Хамбургер Берг, в дните, преди да дадат на района името на местната църква Санкт Паул. Било е ничия земя между два съседни, но съперничещи си града — немския Хамбург и датския Алтона. Било е ниско, заблатено мочурище, където двата града са изхвърляли отпадъците си. И своите прокудени. Тук са изпращани да живеят прокажените, отхвърлени от всяка община, надолу край реката, в най-негостоприемната част на и без това негостоприемното тресавище. После на тези, на които не разрешавали да чиракуват в Алтона или Хамбург, е казано, че могат да упражняват занаята си тук, в това число и на въжарите, които правели „рееп“, както го наричат на долногермански, и които дали на мястото името Реепербан, тоест „Път на въжарите“. Всички занаятчии били свободни да упражняват неразрешените си другаде занаяти и затова втората по значение улица се нарича „Голяма свобода“.