— Не — отговори Фабел. — Не го мразя. Това е просто усещането, което според мен всички имаме за мястото, където сме израсли. Необходимост да избягаш. Особено ако е провинциално. Винаги ми се е струвало, че Норддайх е възможно най-провинциалното място.
Сузане се разсмя.
— Цяла Германия е провинциална, Ян. Всеки си има своя Норддайх. Всеки има своя роден край.
Фабел поклати глава и острият вятър разроши русата му коса. Той също беше бос, облечен в стара дънкова риза, избеляло синьо яке и памучен панталон, който беше навил над глезените си. Светлосините му очи бяха скрити зад слънчеви очила. Приличаше на момче. Сузане никога не беше го виждала облечен толкова небрежно.
— Може би точно затова вълшебните приказки са съхранени в Германия по-дълго от всякъде другаде — защото ние сме се вслушвали в предупрежденията никога да не скитаме далече от познатото, лесното и удобното… От нашия роден край. Но все пак не това е моето място, Сузане, а Хамбург. Моето истинско място е в Хамбург. — Той се усмихна и леко я завъртя в широк полукръг, докато застанаха с лице към брега, където цветът на пясъка се смени от лъскавокафяв до златистобял, а хоризонтът беше очертан от тясната зелена лента на дигите. — Хайде да се връщаме.
Те повървяха известно време в съзерцателно мълчание. Тогава Фабел посочи дигата пред тях.
— Когато бях малък, прекарвах там с часове, като гледах морето. Изумително е колко често се променят тук небето и морето, и колко бързо.
— Мога да си представя. Виждам те като много сериозно малко момче.
— Трябва да питаш майка ми. — Фабел се засмя.
Без сам да знае защо, нямаше търпение да доведе Сузане тук, да я покаже на майка си. Особено след като беше решил да съчетае това с уикенда с дъщеря си. Но както и на вечерята с Ото и Елзе, красотата на Сузане, държанието и чарът й отново спечелиха. Дори когато беше казала на майка му, че все още има намек на приятен английски акцент. Фабел беше трепнал от неудобство — майка му обичаше да си мисли, че говори съвършен, лишен от акцент немски, и като деца Фабел и брат му Леке бяха се научили да не поправят майка си — учителката — когато сбърка някой член. Но Сузане някак си съумя да накара майка му да приеме това като комплимент.
Бяха дошли тук заедно. Сузане и Габи прекараха по-голямата част от пътуването в добродушни шеги за сметка на Фабел. Пътуването и уикендът тук, в Норддайх, хем се харесаха на Фабел, хем го смутиха. За пръв път след развода с Ренате беше изпитал отново чувство за семейство.
Сутринта се събуди пръв, като остави Сузане да си доспи. Габи рано-рано се беше отправила към Норден, „майката“ на Норддайх.
Той приготви закуска заедно с майка си, като я гледаше как поддържа същата кухненска рутина от времето на детството му. Но сега, въпреки бързото й и почти пълно оздравяване, се движеше по-бавно, по-премерено. И изглеждаше по-крехка. Говориха за покойния баща на Фабел, за брат му Леке и семейството му и накрая за Сузане. Майка му сложи ръка над китката му и каза: „Искам само отново да си щастлив, синко“. Говореше с него на английски, което още от детството му беше признак на близост между тях, като техен таен език.
Фабел се обърна към Сузане и потвърди предположението й.
— Права си, бях сериозно момче, предполагам. Прекалено сериозно. Прекалено сериозен и като момче, и като мъж. Последния път, когато бях тук, брат ми Леке каза почти същото: „Винаги си бил толкова сериозно дете“. Често седях там на насипа зад къщата и гледах над морето, като си представях дългите кораби на англите и саксите, надули платна към келтския британски бряг. За мен това определяше това място, този бряг. Гледах морето и съзнавах огромността на Европа зад себе си и откритото море пред мен. Предполагам, че е свързано и с това, че майка ми е англичанка. Толкова много е започнало тук. Англия е възникнала тук. Америка. Целият англосаксонски свят от Канада до Нова Зеландия. Те са се събрали тук — англите, ютите, саксонците… — Фабел замълча, сякаш собствените му думи го бяха изненадали.
— Какво има? — попита Сузане.
Той горчиво се засмя.
— Пак за този случай… Тази история с Грим… Като че ли не мога да се измъкна от него. Или по-точно като че ли никога не мога да се отдалеча достатъчно от някого от братята Грим.