— Надявам се, няма да говорим за работа. — Тонът на Сузане беше пресилено заплашителен.
— Пак си помислих за ингвеоните, „хората на морето“, децата на Инг. Внезапно си спомних къде за пръв път прочетох за тях. В „Тевтонска митология“ от Якоб Грим. Драсваш, където и да е по повърхността на немската лингвистика или история и откриваш връзка с Грим. — Фабел направи извинителен жест. — Извинявай. Това всъщност не е служебен разговор. Просто говорех за автора, Герхард Вайс. Той казва, че всички сме уникални, но сме фактически вариации на една тема, и затова преданията и приказките имат постоянен резонанс и практическо значение. Но не мога да се избавя от усещането, че приказките на Грим са толкова… толкова германски. Дори тези, които имат произход или подобие вън от Германия. Може би както французите и италианците имат инстинкт за храна, така ние имаме инстинкт за митове и легенди. Балада за Нибелунгите, Братя Грим, Вагнер и какво ли не.
Сузане сви рамене и те отново замълчаха. Когато стигнаха до широката ивица бяло-златен пясък на дюните, се отправиха към заградената двойна седалка от плетена ракита, където бяха оставили кърпите и обувките си. Седнаха на завет от вятъра и се целунаха.
— Е — каза Сузане, — щом няма да ме заведеш в чудесния воден свят на Веленпарк или да оценя културните богатства на Музея на чая, може би трябва да се върнем и да заведем майка ти и Габи на някое хубаво място за обяд.
44.
10:20 ч., неделя, 18 април
Отензен, Хамбург
Мария Клее се опря на вратата на апартамента си, сякаш добавяйки теглото си към бариерата между вътрешното й пространство и света отвън. Храната беше страхотна, срещата — катастрофа. Бяха се срещнали за вечеря в ресторант Айзенщайн, стилно реконструирана бивша фабрика за корабни витла. Беше едно от любимите места за хранене на Мария, а и Отензен й беше много близо. Срещата й беше с Оскар, адвокат, с когото беше се запознала чрез общи приятели — интелигентен, внимателен, чаровен и привлекателен. Като перспективен интимен приятел не би могъл да бъде по-добър.
Но когато усети, че той нахлува в личното й пространство, тя се отдръпна. Ставаше така винаги, откакто бяха я намушкали. При всяко ухажване. Всяка среща с мъж. Шефът й не знаеше нищо за това. Не биваше да му позволи да научи. Тя самата знаеше, че има реална опасност това да снижи ефективността й като полицейски офицер. Но каквото и да беше й отнел негодникът, който я беше намушкал, нямаше да отнеме и кариерата. Сега, когато Вернер беше в отпуска по болест и се лекуваше след нападението на Олсен, Мария беше служител номер две на Фабел. И нямаше да го разочарова. Не можеше да го разочарова.
Но дълбоко в нея безжалостно гореше мрачен огън: какво би станало, ако все пак се случи? Какво ще стане, ако тя отново се изправи пред опасен насилник, което беше неминуемо? Дали изобщо ще може да се справи още веднъж?
При всяка нова среща Мария трябваше да се бори с паниката, която й причиняваше всеки знак на интимност с мъж. Оскар беше вежлив до самия край, когато най-после дойде време да завършат вечерта така, че да не изглежда неприятно прибързано. Беше я закарал вкъщи и беше я оставил пред входа на блока. Целунаха се набързо, когато тя каза „лека нощ“ и не го покани за кафе, а той явно и не очакваше друго.
Мария смъкна палтото си и захвърли ключовете в дървената купа до вратата. Ръката й разсеяно си играеше с презрамката на роклята й, после се плъзна надолу и спря точно под гръдната кост. Пръстите й зашариха по плата на роклята. Нищо не се напипваше през тънката коприна, но тя знаеше, че той е там. Белегът й. Знакът, с който беше я белязал, когато заби острието в корема й.
Мария подскочи, когато на вратата се почука. И въздъхна — Оскар. Първо сложи веригата, преди да отвори. И беше почти разочарована, че не беше ухажорът й. Махна веригата и широко отвори вратата, за да пусне вътре Ана Волф и Хенк Херман.
— Какво има? — попита Мария, но вече посягаше към чекмеджето в шкафа до вратата, където държеше служебния си зиг-зауер.
— Нашият литературен приятел пак е имал работа. Този път жертвата е мъж. В парка Щерншанцен под водната кула.
— Казахте ли на Фабел?
— Да, но той е в Остфрийзланд. Каза ми веднага да отидем на мястото и да задвижим нещата. Тръгнал е насам и ще се срещнем по-късно в управлението. — Ана се усмихна, като видя как Мария със зиг-зауер плъзга поглед по черната вечерна рокля, сякаш се чуди къде да закачи кобура. — Хубава рокля. Ще почакаме да се преоблечеш.