— Той заряза модните снимки заради работа в пресата.
— Лаура беше ли свързана с него? След това… искам да кажа.
— Не. Не мисля, че са били кой знае колко свързани. Беше един злополучен… епизод… и го загърбиха и двамата.
„Дали?“ — питаше се Фабел. Спомни си аскетичната самотна вила в Бланкенезе. Силно се съмняваше, че Лаура фон Клостерщад е загърбила дори част от тъгата си.
— Кой знаеше за аборта? — попита той.
Маргарете фон Клостерщад не отговори веднага.
Тя мълчаливо гледаше Фабел. Успя някак си да впръска в този поглед точно толкова презрение, колкото трябваше, за да го накара да се почувства неудобно, но не достатъчно, за да го настрои срещу себе си. Той разсеяно си мислеше за Мьолер, патолога, който винаги се опитваше да постигне това ниво на арогантно високомерие. В сравнение с тази жена бе непохватен аматьор. Госпожа фон Клостерщад го постигаше с лекота. Фабел се питаше дали се упражнява върху прислугата.
— Нямаме навик да споделяме подробности от семейните си дела с външния свят, господин Фабел. И съм сигурна, че господин Кранц не е имал абсолютно никакъв интерес да прави връзката си широко известна. Както казах, беше семеен проблем и беше пазен в рамките на семейството.
— Значи Хуберт е знаел за нея?
Ново ледено мълчание, после:
— Не ми се струваше, че това е необходимо. Дали Лаура му е казвала или не — не знам. Но се страхувам, че те никога не са били особено близки като брат и сестра. Лаура винаги беше резервирана. Трудна.
Фабел запази безучастно изражение. Беше ясно кой е бил любимото дете в това семейство. Спомни си презрението, с което Хайнц Шнаубер беше говорил за Хуберт. Две неща бяха му станали ясни: първото, че Хайнц Шнаубер наистина е бил най-близкият човек на Лаура, и второто — че този разпит няма да му донесе нищо. И беше така, защото отново сякаш говореше с някаква позната, а не майка. Погледна Маргарете фон Клостерщад. Беше елегантна, класически красива и една от онези жени, чиято възраст ги прави още по-секси. В съзнанието си той съпостави образа на Улрике Шмид, преждевременно състарената проституираща наркоманка, чиято кожа и коса бяха помръкнали. Двете жени бяха толкова различни, че сякаш принадлежаха на два различни свята. Но едно ги обединяваше: дълбокото непознаване на собствените им дъщери.
Нещо тъпо и тежко тормозеше Фабел, докато вървеше към колата си. Оловна, мрачна тъга. Погледна назад към огромната безупречна къща и си представи малко момиченце, което расте в нея. Изолирано. Откъснато от всякакво усещане за истинско семейство. Мислеше си как тя е избягала от този позлатен затвор само за да си построи свой собствен, високо на брега на Елба в Бланкенезе.
Фабел трябваше да признае, че убиецът не би могъл да направи по-добър избор за своя принцеса от приказката. И вече беше сигурен, че нейният убиец в някакъв момент е бил в контакт с нея.
46.
13:15 ч., понеделник, 19 април
Отензен, Хамбург
Фабел възложи на Мария да разпита жената на последната жертва, Бернд Унгерер. И тя все още ще е негова съпруга, не вдовица. Мария знаеше, че ще срещне жена, чиято мъка ще е прясна като изгорена рана, която ще се бори да приеме някак една нова, абсурдна, но непроменима действителност.
Очите на Ингрид Унгерер бяха възпалени от сълзи, които беше проливала преди идването на Мария. Но имаше и нещо друго. Горчивина. Тя заведе Мария във всекидневната, където бяха сами, но се чуваха приглушени гласове от стая на горния етаж.
— Сестра ми — обясни Ингрид. — Помага ми за децата. Моля, седнете.
Чамова етажерка покриваше едната стена. Беше запълнена с обикновената смесица от книги, дискове, украшения и снимки, типична за семейна къща. Мария забеляза, че повечето снимки бяха на Ингрид и на мъж, когото тя смяташе за нейния съпруг Бернд, макар че косата му изглеждаше по-светла, по-посивяла, отколкото тази на мъртвия мъж в парка. И, разбира се, за разлика от трупа в парка, този на снимката имаше очи, с които гледаше към фотоапарата. На снимките имаше две момчета, и двете с тъмна коса и очи като майка си. Както обикновено, на подобни семейни снимки всички изглеждаха щастливи. Усмивката на Ингрид беше съвсем естествена и ненапрегната, но когато Мария погледна жената пред себе си разбра, че щастието вече завинаги ще бъде нещо далечно за нея. И й се стори, че е било така вече от доста време. Лицето на Бернд Унгерер също сияеше в усмивка пред апарата. И тази усмивка изглеждаше истински щастлива.