— Казваше ми никога да не слизам тук. Никога да не отварям тази ракла, ако си знам интереса. — Тя умолително погледна Мария. — Защо го правеше? Защо ме заплашваше? Преди никога не беше ме заплашвал. Защо така се промени? Защо един грижлив, обичлив мъж се превръща в звяр? Толкова внезапно? Всички знаеха. И затова станах толкова тъжна. Съседи и приятели ми се усмихваха и бъбреха с мен, а аз виждах или как ме съжаляват, или как се мъчат да научат повече мръсни подробности. Не ни останаха много приятели. Всичките ни познати двойки се скараха с нас, защото Бернд винаги се опитваше да се намърда в гащите на жената. Дори колегите му в работата се майтапеха с това, бяха му измислили прякор. Явно и клиентите му. Казвам ви, госпожо Клее, не мога да повярвам, че това убийство няма нищо общо с поведението му напоследък.
Ингрид затвори и заключи раклата и двете се върнаха в хола. Мария се опита да научи повече подробности от Ингрид за движенията на съпруга й през последната седмица. Но колкото повече се стараеше, толкова повече заключената ракла в сутерена, тайният живот, я тревожеше. Във всеки случай това беше трудна и неблагодарна задача, защото покрай тази внезапна похотливост Унгерер сякаш е ставал все по-потаен и предпазлив. Излизал е повече вечер „да се среща с клиенти по светски“, както в нощта, когато е бил убит. Не се върнал, но Ингрид не се разтревожила: много често Бернд не се прибирал по цяла нощ. Имал е скрити кредитни карти, които Ингрид намерила, но ги оставила на мястото им без коментари. Всички били до агенции за компаньонки, клубове и сауни в Санкт Паули.
— Беше ясно, че нещо не е наред с Бернд — обясняваше Ингрид. — Той просто стана друг. Имаше и други странности около него. Понякога се прибираше и се оплакваше, че къщата мирише на мръсно. Никога не беше такава, но я чистех от горе до долу дори ако току-що бях го правила — само за да му угодя. Тогава получавах „наградата“ си, както той го наричаше. Мислех, че е получил някакво нервно разстройство и му предложих да отидем при семейния лекар, но той не искаше и да чуе.
— Значи никога не сте чули професионално мнение за поведението му?
— О, чувах, чувах. Сама отидох при доктор Гертед. Обясних му какво става. Той каза, че е известно състояние, наречено „сатириазис“ — това е мъжки вид нимфомания. Много се разтревожи за Бернд и искаше да го прегледа. Но когато казах на съпруга си, че съм ходила при доктора без него, зад гърба му, както се изрази… ами тогава нещата започнаха да стават още по-неприятни.
Двете жени постояха малко мълчаливи. После Мария започна да обяснява каква помощ може да получи Ингрид и изложи процедурите, които трябва да се извършат през следващите дни и седмици. И стана да си ходи. Почти до вратата се обърна и попита:
— Мога ли да ви задам последен въпрос, госпожо Унгерер?
Ингрид кимна безжизнено.
— Казахте, че колегите и клиентите са му измислили прякор. Какъв е той?
Очите на жената се напълниха със сълзи.
— Синята брада. Така наричаха мъжа ми — Синята брада.
47.
15:00 ч., понеделник, 19 април
Болница Марияхилф
Хаймфелд, Хамбург
Сестрите бяха възхитени. Такава чудесна идея — да им донесе огромна кутия с най-вкусни сладкиши за кафето им. Беше малко „благодаря“, беше обяснил той, на старшата сестра и нейния персонал за големите грижи, положени за майка му. Толкова мило! Такова внимание!
Той беше стоял при главния лекар, господин доктор Шел, почти половин час. Доктор Шел за пореден път изложи най-същественото около грижите за майка му, когато я прибере вкъщи. Шел имаше доклада на социалните служби за апартамента, който синът беше приготвил да дели с болната си майка. Според доклада той бил обзаведен по най-висок стандарт и главният лекар го поздрави за ангажираността му да предостави на майка си възможно най-добрите грижи.
Когато излезе от кабинета на доктора, едрият мъж грейна в усмивка към сестринската стая. Не криеше възхищението си, че прибира майка си у дома. И отново старшата сестра изпита съмнение, че някой от неблагодарните й потомци би направил и четвърт от тези усилия за нея, когато остарее.
Той пак седна до леглото на старата жена, приближи плътно стола си до нея и се вмъкна в тяхната затворена, изключителна, отровна вселена.
— Знаеш ли какво, мамче? В края на тази седмица ще бъдем заедно. Сами. Не е ли чудесно? Единственото, за което трябва да се тревожа, ще бъдат редките посещения на районната сестра, за да види как я караме. Но мога да се справя с това. Не, няма да е проблем, когато тя позвъни на вратата. Виждаш ли, взех този чудесен малък апартамент, целият натъпкан с неща, които никога няма да използваме — защото едва ли ще бъдем там, нали, мамче? Знам, че ще ти е много по-приятно да бъдеш в старата ни къща, нали?