— Ти нямаш брат.
— Бил МакДжий — каза той. — Той ми беше брат. И се удави.
— Удавил се е — рече мъжът. — Ако смяташ да ставаш поет, трябва да говориш правилно.
— Не смятам да ставам поет. Искам да стана шофьор.
— В такъв случай можеш да говориш, както си искаш. Щом не те боли окото, какво те боли?
— Джордж! — извика майката. — Нямам намерение да закъсняваме, а трябва да поговорим само двамата. Остави моля те за малко Поет и ела тук.
— Разбира се, най-красива красота, най-истинска красота — каза мъжът.
— И престани — рече тя.
— Най-благородна истина. Най-ярка, най-справедлива.
Отиде в другата стая и момчето остана само. „Най-ярка, най-справедлива“. И това наричаха поезия. Удавил се е? Не можеше да бъде. Майка му само така говореше. Той ще спипа онова момиче. Ще й даде да разбере за тази синина на окото му. Ще й даде да разбере, ще му приказва тя, че бил различен! И че не бил Ед, братът на Бил МакДжий.
Седя дълго време, както му бяха заръчали. Чуваше майка си и баща си да говорят за него, за себе си и за някой си Флойд, за когото предполагаха, че ще знае защо иска да бъде Ед МакДжий вместо Поет Коб. Тоя Флойд му дойде до гуша, намрази го.
— Кой е Флойд? — попита той.
— Какво? — попита баща му.
— Кой е Флойд?
— Зигмунд Флойд — отвърна баща му. — Приятел на нашето семейство.
— Зигмунд Флойд! — възкликна майката на Поет. — Не ставай смешен. Поет — извика тя, — мама и татко искат да си поговорят.
— Докога трябва да седя тук?
— Докато ти кажем да спреш.
— Какво да спра.
— Да спреш да седиш.
— Как може да се спре седене? — попита той.
— Престани да задаваш въпроси — рече майка му.
— Защо не ходим да се молим? Те ходят всяка година. А ние защо не ходим?
Никой не му отговори. Чуваше ги да говорят. Не им беше студено, нито бяха самотни, нито ги болеше или нещо подобно. Просто бяха красиви и изискани. Най-ярка, най-справедлива.
— Защо сте ме взели мен, а не някой друг? — попита той. — Вместо някой друг, когото щяхте да обичате? И да го водите всяка година на молитви?
Баща му и майка му пак не отговориха. Продължаваха да приказват.
— Аз ви обичам — рече той. — Защо вие не ме обичате?
Той наистина ги обичаше. Обичаше ги тъй силно, че те никога нямаше да разберат колко ги обича. Обичаше ги тъй, както мисиз МакДжий обича Бил, но те не го обичаха по същия начин.
— Ако не ме обичате така, както аз ви обичам — продължи той, — не искам повече да стоя при вас. Ще ида да живея при мисиз МакДжий.
— О, престани, моля ти се — викна майка му.
— Ще ида да живея при нея — каза той. — Не искам да ставам поет. Не искам да бъда Поет Коб. Такова име няма. Всеки друг си има майка и баща, а не поет и актристка.
— Поет и актриса — поправи го баща му.
— А не мъж и жена, които само говорят за Флойд. Защо не сте си взели някой като вас, вместо такъв като мен? Не искахте ли да си вземете?
Майка му и баща му излязоха от стаята и двамата облечени, и двамата красиви, и двамата прекрасни и той ги обичаше толкова много, че те никога нямаше да могат да си представят колко ги обича.
— Трябва да отиваме на вечеря, Поет — каза майка му, — но преди да излезем, искаме да ти кажем нещо, което трябва да знаеш. Ние те обичаме. И татко те обича, и майка те обича. И всички се обичаме един друг. Обичаме красотата и изкуството и всички други неща, за които си струва да се живее.
— Мразя изкуството и красотата — каза той.
— Не, не ги мразиш — рече майка му.
— Всичко мразя.
— Добре, Поет — каза майка му. — Ето и мис Гардън идва да те окъпе и да ти даде да вечеряш.
Тя се обърна към жената и каза:
— Мис Гардън, Поет пак се е бил. Погрижете се за него, ако обичате.
— Добре, мисиз Коб — каза жената.
Родителите на Поет поговориха малко с мис Гардън, после майка му се обърна, взе го в прегръдките си, обсипа главата и лицето му с целувки и прошепна в ухото му:
— Аз те обичам толкова много, мое малко незначително момченце.
А баща му каза тихичко:
— Лека нощ, Ед. Лека нощ, Ед МакДжий.
Изведнъж всичко стана хубаво. За първи път баща му и майка му бяха толкова добри и сега ги обичаше повече от всякога.
Когато излизаха, той изчака мис Гардън да отиде в банята да приготви ваната. Като чу водата да тече, изтича през апартамента, втурна се надолу по стълбите, мина през изхода за прислугата да не го забележат и се затича по улицата към къщата на мисиз МакДжий.
Сега улицата беше съвсем пуста и тъмна. Качи се до вратата, почука и след малко мисиз МакДжий отвори. Той каза:
— Той ми беше брат, мисиз МакДжий. Бил беше моят брат.
— Бил се удави — рече мисиз МакДжий.