— Не, Lise, по-добре, че не тичах — каза Альоша, стана от масата и се заразхожда угрижен из стаята.
— Как по-добре, защо по-добре? Сега те са без хляб и ще загинат!
— Няма да загинат, защото тези двеста рубли все пак няма да им се разминат. Той въпреки всичко ще ги вземе утре. Утре непременно ще ги вземе — изрече Альоша, крачейки в размисъл. — Знаете ли, Lise — продължи той и се спря изведнъж пред нея, — и аз самият направих тук една грешка, но и тя излезе за хубаво.
— Каква грешка и защо за хубаво?
— Защото този човек е страхлив и слабохарактерен. Измъчен е много и е много добър. И сега все си мисля от какво се обиди изведнъж и стъпка парите, защото, уверявам ви, до последния миг не подозираше, че ще ги стъпче. И мене ми се струва, че той се обиди от много неща… пък и не можеше да е другояче в неговото положение… Най-напред се обиди дори от това, че прекалено се зарадва пред мен на парите и не скри това. Да беше се зарадвал, но по-малко, да не беше показал това, да беше почнал да прави фасони като други някои, приемайки парите, да се превзема, е, тогава можеше да понесе и да приеме, но той се зарадва много искрено и това именно го ядосаха. Ах, Lise той е искрен и добър човек, а тъкмо там е цялата беда в такива случаи! През цялото време докато говореше, гласът му беше такъв слаб, отпаднал и приказваше някак бързо-бързо, все някак непрекъснато се хилеше с един ситен смях или пък плачеше… да, наистина плачеше, толкова беше възхитен… и за дъщерите си говори… и за мястото, което щели да му дадат в другия град… И щом си изля душата, изведнъж се засрами, че така ми разкри цялата си душа. И затова тутакси ме намрази. А той е от ужасно срамежливите бедняци. Най-вече обиди се, че много бързо ме взе за свой приятел и бързо ми се предаде; уж се нахвърляше върху ми, плашеше ме, а изведнъж, щом видя парите, почна да ме прегръща. Защото той ме прегръщаше, през цялото време ме докосваше с ръце. Именно по този начин трябва да е почувствувал цялото това унижение, а тъкмо тогава аз направих тази грешка, много важна: казах му, че ако не му стигнат парите за преселване в друг град, ще му дадат още и дори аз самият ще му дам от моите пари, колкото иска. Ето това го слиса изведнъж: от къде на къде и аз се намерих да му помагам? Знаете ли, Lise, това е ужасно тежко за един обиден човек, когато всички почнат да го гледат като благодетели… така съм чувал, старецът ми е казвал. Не знам как да го изразя, но и аз често съм го виждал. Пък и аз точно така го усещам. Но най-важното е, че макар той и да не знаеше до последния миг, че ще стъпче банкнотите, но все го е предчувствувал, без друго го е предчувствувал. Затова и възторгът му беше толкова голям, защото го е предчувствувал… И макар че всичко стана толкова лошо, все пак е за хубаво. Мисля дори, че е за още по-хубаво; по-добре не можеше и да стане…
— Защо, защо по-добре не е можело да стане? — възкликна Lise, като гледаше Альоша с голямо учудване.
— Защото, Lise, ако не беше ги стъпкал, а беше ги взел тези пари, като си отидеше в къщи, след някой и друг час щеше да заплаче за своето унижение, непременно така щеше да стане. Щеше да заплаче и щеше може би още утре рано-рано да дойде при мене и може би да ми хвърли банкнотите и да ги стъпче като одеве. А сега си отиде ужасно горд и тържествуващ, макар да знае, че „се е погубил“. Което ще рече, че сега няма нищо по-лесно да го накараме да приеме същите тези двеста рубли, и то още утре, защото той вече доказа, че има чест, хвърли парите, стъпка ги… Не е могъл да знае, когато ги тъпчеше, че утре пак ще му ги занеса. А в същност тези пари са му ужасно нужни. Макар че сега е горд, все пак още днес ще започне да си мисли от каква помощ се е лишил. През нощта ще мисли още повече, ще сънува, а утре сутринта може би дори ще е готов да тича при мене и да моли за прошка. И точно тогава аз се появявам! „Вие, ще кажа, сте горд човек, доказахте, е, сега ги вземете, простете ни.“ И тогава ще ги вземе!
Альоша го изрече с някакво упоение: „И тогава ще ги вземе!“ Lise изпляска с ръце.
— Ах, наистина, ах, изведнъж го разбрах ужасно добре! Ах, Альоша, откъде знаете всичко това? Такъв млад и вече знае какво се крие в душата… Аз никога не бих се сетила за такова нещо…
— Главното е сега той да се убеди, че е на равна нога с всички нас, макар че взема пари от нас — продължаваше в упоението си Альоша, — и не само на равна нога, но дори и на висша нога…
— „На висша нога“ — прекрасно, Алексей Фьодорович, но говорете, говорете!
— Тоест, не се изразих както трябва… за висшата нога… но нищо, защото…
— Ах, нищо, нищо, разбира се, нищо! Простете, Альоша, мили… Знаете ли, аз досега почти не ви уважавах… тоест уважавах ви, но на равна нога, а сега ще ви уважавам на висша. Мили, не се сърдете на „остроумията“ — подхвана тя тутакси със силно чувство. — Аз съм смешна и малка, но вие, вие… Слушайте, Алексей Фьодорович, няма ли тук, в цялото това наше разсъждение, тоест ваше… не, по-добре наше… няма ли презрение към него, към този нещастник… в това, че сега така разнищваме душата му, като че ли някак отвисоко, а? В това, че така категорично решихме сега, че ще приеме парите, а?