— Не, Lise, няма презрение — твърдо отговори Альоша, сякаш вече подготвен за този въпрос, — като идвах насам, мислих за това. Какво презрение, кажете, след като самите ние сме същите като него, след като всички са като него. Защото и ние сме същите, не сме по-добри. Пък и да бяхме по-добри, пак щяхме да бъдем същите на негово място… Не знам как мислите вие, Lise, но за себе си смятам, че в много отношения съм дребна душа. А той не е, напротив, много е деликатен… Не, Lise, в това няма никакво презрение към него! Знаете ли, Lise, веднъж моят старец каза: за всички хора трябва грижи като за деца, а за някои като за болните в болниците…
— Ах, Алексей Фьодорович, ах, миличък, хайде да се грижим за хората като за болни!
— Хайде, Lise, готов съм, само аз самият не съм много подготвен: понякога съм твърде нетърпелив, а понякога съм сляп. Вие сте друго нещо.
— Ах, не вярвам! Алексей Фьодорович, колко съм щастлива!
— Колко е хубаво, че го казвате, Lise.
— Алексей Фьодорович, вие сте страшно добър, но понякога сте като педант… а в същност изобщо не сте педант. Идете надникнете през вратата, отворете я лекичко и вижте дали не подслушва маминка — пошепна изведнъж Lise с с някакъв нервен, бърз шепот.
Альоша отиде, открехна вратата и съобщи, че никой не подслушва.
— Елате насам, Алексей Фьодорович — продължи Lise, като се изчервяваше все повече и повече, — дайте си ръката, ей така. Слушайте, аз трябва да ви направя едно голямо признание: вчерашното писмо не ви го писах на шега ами сериозно…
И тя затули с ръка очите си. Ясно беше, че много я е срам да направи това признание. Изведнъж хвана ръката му и поривисто я целуна три пъти.
— Ах, Lise, това е прекрасно! — извика радостно Альоша. — Та аз бях напълно сигурен, че сте го писали сериозно.
— Сигурен, представете си! — И тя отстрани веднага ръката му, но без да я пуска от своята ръка, като при това руменееше ужасно и се смееше с тих, щастлив смях. — Аз му целунах ръка, а той казва: „това е прекрасно“. — Но тя го укоряваше несправедливо: Альоша също беше много смутен.
— Аз бих желал да ви се харесвам винаги, Lise, но не знам как да го направя — измънка той набързо и също се изчерви.
— Альоша, мили, вие сте студен и дързък. Виж ти! Благоволил да ме избере за своя съпруга и толкова! Бил вече сигурен, че съм писала сериозно, я го виж! Но това е дързост, да знаете!
— Нима е лошо, че съм бил сигурен? — засмя се изведнъж Альоша.
— Ах, Альоша, напротив, ужасно хубаво е — нежно и щастливо го погледна Lise. Альоша стоеше и ръката му още беше в нейната ръка. Изведнъж се наведе и я целуна право в устните.
— Какво е това? Какво правите! — извика Lise. Альоша съвсем се обърка.
— Простете, ако не трябваше… Може би постъпих ужасно глупаво… Казахте, че съм студен, и аз взех, че ви целунах… Но виждам, че се получи глупаво…
Lise се засмя и закри лицето си с ръце.
— И в тези дрехи! — изтръгна се от нея сред смеха, но изведнъж престана да се смее и стана съвсем сериозна, почти строга.
— Е, Альоша, да почакаме с целувките, защото и двамата още не умеем, а има да чакаме още много дълго — завърши тя изведнъж. — Кажете по-добре, защо ме вземате, мене, такава глупачка, болна глупачка, вие, такъв умен, такъв мислещ, такъв наблюдателен? Ах, Альоша, аз съм ужасно щастлива, защото никак не ви заслужавам!
— Заслужавате ме, Lise. Тези дни ще напусна манастира завинаги. Като вляза в обществото, трябва да се оженя, знам това. И той така ми заръча. Коя по-добра от вас ще взема… и коя освен вас ще ме вземе? Аз вече съм го обмислял. Първо, вие ме познавате от дете и после, имате твърде много способности, каквито на мен съвсем ми липсват. Вашата душа е по-весела от моята; и най-вече сте по-невинна от мене, а пък аз вече съм се сблъсквал с много, много неща… Ах, вие не знаете ли: та и аз съм Карамазов! Какво от това, че се смеете и шегувате, макар и с мене; напротив, смейте се и се шегувайте, аз толкова се радвам на това… Но вие се смеете като малко момиче, а в мислите си сте като мъченица.
— Как мъченица? Как така?
— Да, Lise, например вашият одевешен въпрос: няма ли в нас презрение към онзи нещастник, дето така му анатомираме душата — този въпрос е мъченически… вижте, аз изобщо не мога да го изразя, но у когото се явяват такива въпроси, той самият е способен да страда. Във вашето кресло вие трябва да сте премислили вече много неща…