— Альоша, дайте ми ръката си, защо я отдръпвате — промълви Lise с отпаднал от щастие, някак притихнал гласен. — Слушайте, Альоша, как ще се облечете, като излезете от манастира, с какви дрехи? Не се смейте, не се сърдете, това е много, много важно за мене.
— За дрехите, Lise, още не съм мислил, но с каквито искате, с такива ще се облека.
— Искам да имате тъмносиньо кадифено сако, бяла жилетка от пике и касторена сива мека шапка… Кажете, повярвахте ли одеве, че не ви обичам, като се отрекох от вчерашното си писмо?
— Не, не повярвах.
— О, непоносим човек, непоправим!
— Вижте, аз знаех, че вие… сигурно ме обичате, но се престорих, че ви вярвам, че не ме обичате, за да ви е… по-удобно…
— Още по-лошо! И по-лошо, и по-хубаво. Альоша, аз ужасно ви обичам. Одеве, преди да дойдете, си казах: ще си поискам вчерашното писмо и ако го извади спокойно и ми го даде (както винаги може да се очаква от него), значи, никак не ме обича и нищо не чувствува, а е просто глупаво и недостойно момче и аз съм загубена. Но вие сте оставили писмото в килията и това ме ободри: нали сте го оставили в килията, защото сте предчувствували, че ще си го искам, и за да не ми го дадете? Така ли е? Нали е така?
— Ох, Lise, изобщо не е така, писмото е в мене сега и одеве беше в мене, ей в този джоб, ето го.
Альоша със смях извади писмото и й го показа отдалече.
— Обаче няма да ви го дам, само го вижте.
— Как! Значи, одеве излъгахте; монах, пък излъгахте?
— Може и да съм излъгал — засмя се Альоша, — излъгах, за да не ви дам писмото. То ми е много скъпо — добави изведнъж със силно чувство и пак се изчерви, — то ще остане в мен завинаги и никога никому няма да го дам!
Lise го гледаше с възхищение.
— Альоша — промълви пак, — я погледнете през вратата дали мама не подслушва.
— Добре, Lise, ще погледна, но не е ли по-добре да не гледам, а? Защо да подозираме майка ви в такава низост?
— Как низост? В каква низост? Това, че подслушва дъщеря си, е нейно право, а не низост — избухна Lise. — Бъдете уверен, Алексей Фьодорович, че когато стана майка и имам дъщеря като мене, непременно ще я подслушвам.
— Нима, Lise? Това не е хубаво.
— Ах, Боже мой, каква низост има в това? Ако беше някакъв обикновен светски разговор и аз подслушвах, щеше да е низост, а сега собствената й дъщеря се е затворила с младеж… Слушайте, Альоша, да знаете, че и вас ще ви следя, щом се венчаем, и да знаете освен това, че ще разпечатвам всичките ви писма и всичко ще чета… Това да си го знаете отсега…
— Да, разбира се, щом… — мънкаше Альоша — само че не е хубаво…
— Ах, какво презрение! Альоша, мили, да не се караме още от първия път — най-добре да ви кажа цялата истина: разбира се, че е много лошо да се подслушва, и аз, разбира се, не съм права, прав сте вие, но аз въпреки това ще подслушвам.
— Подслушвайте. В нищо няма да ме уловите — засмя се Альоша.
— Альоша, а ще ми се подчинявате ли? И това трябва да се реши предварително.
— На драго сърце, Lise, и непременно, само че не в най-важните неща. В най-важните неща, ако не сте съгласна с мене, аз все пак ще направя така, както и и повелява дългът.
— Правилно. Тогава знайте, че и аз, напротив, не само съм готова да се подчинявам за най-важните неща, но и във всичко ще ви отстъпвам, и още сега ви се заклевам в това — във всичко и цял живот — извика пламенно Lise, — и то с удоволствие, с удоволствие! Освен това кълна ви се, че никога няма да ви подслушвам и никога няма да прочета нито едно ваше писмо, защото вие сте прав, а аз не. И макар че ужасно ще ми се иска да подслушвам, знам го, все пак няма да го направя, след като вие го смятате за неблагородно. Сега вие сте ми като провидение… Слушайте, Алексей Фьодорович, защо сте толкова тъжен през всичките тези дни, и вчера, и днес; знам, че имате грижи, нещастия, но виждам освен това, че имате някаква особена тъга, може би тайна, а?
— Да, Lise, имам и е тайна — тъжно издума Альоша. — Виждам, че ме обичате, щом го отгатнахте.
— Но каква тъга? За какво? Можете ли да ми кажете? — с плаха молба издума Lise.
— Друг път ще ви кажа, Lise… после… — смути се Альоша. — Сега може би няма и да ме разберете. Пък и аз няма да мога да ви го обясня.
— Аз знам освен това, че ви мъчат вашите братя, баща ви?
— Да, и братята ми — изрече Альоша умислен.
— Аз вашия брат Иван Фьодорович не го обичам, Альоша — каза изведнъж Lise.
Альоша отбеляза тези думи с известно учудване, но нищо не каза.
— Братята ми се погубват сами — продължи той, — баща ми също. Погубват и другите заедно със себе си. Това е „земната карамазовска сила“, както се изрази веднъж отец Паисий — земна и необуздана, некултивирана… Дали се носи Дух Божи над тази сила — и това дори не знам. Знам само, че и аз съм Карамазов… Аз съм монах, монах, нали? Монах ли съм Lise? Нали казахте току-що, че съм монах?