— Така. Потребност да се смачка нещо хубаво или пък, както вие казахте, да се подпали. И това се случва.
— Това не че го казах, а ще го направя.
— Вярвам.
— Ах, как ви обичам задето казвате: вярвам. И вие никак, никак не лъжете. А може би мислите, че аз ви говоря всичко това нарочно, за да ви дразня?
— Не, не мисля… макар може би да имате отчасти такава потребност.
— Имам отчасти. Никога няма да излъжа пред вас — изрече тя с искрящи очи.
Най-много го изненадваше сериозността й: нито сянка на закачка и шега нямаше сега в лицето й, макар че по-рано веселото и шеговито настроение не я напускаше и в „най-сериозните“ й минути.
— Има минути, когато хората обичат престъплението — продума Альоша.
— Да, да! Взехте ми го от устата, обичат, всички обичат и винаги обичат, а не само в някои минути. Знаете ли, всички сякаш някога са се наговорили да лъжат за тези неща и оттогава все лъжат. Всички казват, че мразят лошото, а вътрешно всички го обичат.
— А вие още ли продължавате да четете лоши книги?
— Чета. Мама чете и ги крие под възглавницата си, а аз й ги крада.
— Не ви ли е срам, че се разрушавате така?
— Аз искам да се разрушавам. Тук има едно момче, лежало е под релсите, когато са минавали над него вагоните. Щастливец! Слушайте, сега брат ви го съдят, че е убил баща си, и всички го обичат, задето е убил баща си.
— Обичат го, задето е убил баща си?
— Обичат го, всички го обичат! Всички казват, че това е ужасно, но в себе си ужасно го обичат. Първа аз го обичам.
— Във вашите думи за всички има донякъде истина — каза тихо Альоша.
— Ах какви мисли у вас! — изпищя възторжено Лиза. — У монах! Няма да повярвате колко ви уважавам, Альоша, за това, че никога не лъжете. Ах, ще ви разправя един мой смешен сън: аз понякога сънувам дяволи, уж е нощ, аз съм си в стаята с една свещица и изведнъж навсякъде дяволи, по всички ъгълчета и под масата, и отварят вратата, а там, зад вратата, цяло сборище и искат да влязат и да ме хванат. И вече идват, вече ще ме хванат. Пък аз изведнъж се прекръствам — и хайде всички назад, страх ги е, но не си отиват, а стоят до вратата и из ъглите, чакат. И изведнъж изпитвам ужасно желание гласно да хуля Бога и почвам да го хуля, а те бързо пак тръгват всички към мене, така се радват — и ето пак ме хващат, ама изведнъж като се прекръстя пак — и всичките назад. Страшно весело, просто дъхът ми спира.
— И аз съм сънувал същия сън — каза изведнъж Альоша.
— Нима? — извика учудено Лиза. — Слушайте, Альоша, не се шегувайте, това е ужасно важно: как е възможно двама души да сънуват един и същи сън?
— Сигурно може.
— Альоша, казвам ви, това е ужасно важно — вече някак извънредно учудена продължи Лиза. — Не сънят е важен, а това, че сте могли да сънувате същия сън като моя. Вие никога не ме лъжете, не ме лъжете и сега: истина ли е? Не се ли шегувате?
— Истина е.
Лиза беше страшно потресена от нещо и замлъкна за миг.
— Альоша, идвайте при мене, идвайте при мене по-често! — продума тя изведнъж с молещ глас.
— Винаги, цял живот ще идвам при вас — отговори твърдо Альоша.
— Защото аз само с вас говоря — започна пак Лиза. — Аз само със себе си говоря и с вас. Само с вас в целия свят. И с вас по обичам да говоря, отколкото със себе си. И от вас никак не се срамувам. Альоша, защо никак, никак не се срамувам от вас? Альоша, истина ли е, че евреите по Великден крадат деца и ги колят?
— Не знам.
— Аз имам една книга, четох за някакъв процес някъде, как един евреин отрязал най-напред всичките пръстчета на двете ръце на едно четиригодишно момченце, а после го разпнал на стената, забил го с гвоздеи и го разпнал, а после казал в съда, че момчето умряло бързо, за около четири часа. Колко бързо! Казва: стенеше, все стенеше, а той стоял и му се радвал. Това е хубаво!
— Хубаво ли?
— Хубаво е. Понякога ми се струва, че аз самата съм го разпнала. То виси и стене, пък аз ще седна срещу него и ще ям компот от ананаси. Много обичам компот от ананаси. Вие обичате ли?
Альоша мълчеше и я гледаше. Восъчножълтото й лице изведнъж се изкриви, очите й пламнаха.
— Знаете ли, като прочетох за този евреин, цяла нощ плаках и хълцах. Представям си как вика и стене детенцето (защото четиригодишните деца разбират), а все ми се върти тази мисъл за компота. На сутринта изпратих писмена един човек да дойде непременно при мене. Той дойде и аз веднага му разправих за момченцето и за компота, всичко му разправих, всичко, и му казах, че „това е хубаво“. Той изведнъж се засмя и каза, че наистина е хубаво. После стана и си отиде. Стоя само пет минути. Презираше ли ме той, презираше ли ме? Кажете, кажете, Альоша, презираше ли ме той, или не? — изправи се тя на кушетката и очите й блеснаха.