Митя свърши като обезумял. Той държеше Альоша с две ръце за раменете и просто беше впил в очите му своя жадуващ пламнал поглед.
— Дали венчават затворници? — повтори той за трети път с молещ глас.
Альоша слушаше извънредно учуден и беше дълбоко потресен.
— Кажи ми едно — изрече той, — много ли настоява Иван и кой пръв го измисли?
— Той, той го измисли, той настоява! Хич не идваше при мене и изведнъж дойде преди седмица и почна направо от това. Страшно настоява. Не моли, а заповядва. В послушанието ми не се съмнява, макар че аз и пред него като на тебе открих цялото си сърце и му говорих за химна. Той ми разправи как ще го уреди, събрал всички сведения, но за това после. Настоява почти истерично. Най-важното — парите: десет хиляди, казва, за бягството, а двадесет хиляди — за Америка, а за десет хиляди, казва, ще ти уредим чудесно бягство.
— И ти е поръчал в никакъв случай да не ми казваш? — попита пак Альоша.
— В никакъв случай, на никого и най-вече на тебе: на тебе по никакъв начин! Страх го е сигурно, че ще се явиш като моя съвест. Не му казвай, че съм ти казал. Ух, не му казвай!
— Ти си прав — реши Альоша. — Невъзможно е да се реши преди присъдата. След съда сам ще решиш; тогава в себе си ще намериш новия човек и той ще реши.
— Новият човек или Бернар и той ще реши по бернаровски! Защото и аз самият съм презрян Бернар — усмихна се печално Митя.
— Но нима, нима, брате, никак не се надяваш да се оправдаеш?
Митя конвулсивно вдигна рамене и поклати отрицателно глава.
— Альоша, гълъбче, време е да си вървиш! — изведнъж забърза той. — Надзирателят се развика в двора, сега ще дойде тук. Късно е за нас, не е редно. Прегърни ме по-скоро, целуни ме, прекръсти ме, гълъбче, прекръсти ме за утрешния кръст…
Те се прегърнаха и се целунаха.
— Пък Иван — продума изведнъж Митя — ми предложи да бягам, а пък той самият вярва, че аз съм убил!
Скръбна усмивка изпъна устните му.
— Ти пита ли го: вярва ли, или не вярва? — попита Альоша.
— Не, не съм го питал. Исках да го попитам, но не можах, не намерих сили. Но все едно, виждам по очите му. Е, сбогом!
Целунаха се още веднъж набързо и тъкмо Альоша вече да излезе, Митя го повика пак:
— Застани пред мене ей така.
И той пак хвана Альоша здраво с две ръце за рамената. Лицето му стана изведнъж съвсем бледо и в тъмнината това личеше страшно. Устните му се изкривиха, погледът му се впи в Альоша.
— Альоша, кажи ми истината като пред Господа-Бога: вярваш ли, че аз съм убил, или не вярваш? Ти, самият ти, вярващ ли, или не? Цялата истина, не лъжи! — извика му той в изстъпление.
Альоша като че цял се олюля, а през сърцето, той го усети, сякаш нещо остро го преряза.
— Стига, какво приказваш… — измънка той като замаян.
— Цялата истина, цялата, не лъжи! — повтори Митя.
— Не съм вярвал нито за миг, че ти си убиецът! — изтръгна се изведнъж разтреперан глас из гърдите на Альоша и той вдигна дясната си ръка нагоре, сякаш призовавайки Бога за свидетел на думите си. Блаженство озари мигом цялото лице на Митя.
— Благодаря ти! — изговори той бавно, сякаш вдишваше въздух след припадък. — Сега ти ме възроди… Вярваш ли: досега се страхувах да те попитам, и то тебе, тебе! Е, върви си, върви си. Подкрепи ме за утре, Бог да те благослови! Е, тръгвай, обичай Иван! — изтръгнаха се последните му думи.
Альоша излезе цял в сълзи. Толкова мнителност у Митя, толкова недоверие от негова страна дори към него, Альоша — всичко това изведнъж разкри пред Альоша такава бездна от безизходна скръб и отчаяние в душата на нещастния му брат, каквато той не беше и подозирал преди. Дълбоко, безкрайно страдание изведнъж го обзе и мигом го съкруши. Пронизаното му сърце страшно болеше. „Обичай Иван!“ — спомни си тон изведнъж последните думи на Митя. Но той и без това отиваше при Иван. Още сутринта страшно искаше да види Иван. Почти колкото от Митя се измъчваше и от Иван, а сега, след свиждането с брат си, повече от всякога.
V. Не си ти, не си ти
По пътя за Иван му се наложи да мине покрай къщата, в която живееше Катерина Ивановна. Прозорците светеха. Той изведнъж спря и реши да влезе. Повече от седмица не беше виждал Катерина Ивановна. Но сега му дойде наум, че Иван може би в момента е при нея, особено сега, в навечерието на такъв ден. Като позвъни и се изкачи по стълбите, мъждиво осветени от китайски фенер, той видя да слиза отгоре един човек, в когото, като се срещнаха, позна брат си. Той, значи, си отиваше вече от Катерина Ивановна.