— А, от онова дяволче! — изсмя се той злобно и без да разпечатва плика, изведнъж го разкъса на парчета и ги хвърли. Хартийките политнаха, подети от вятъра.
— Няма и шестнадесет години, струва ми се, а вече се предлага! — изрече презрително той, като закрачи пак по улицата.
— Как се предлага? — възкликна Альоша.
— Ясно как, както се предлагат развратните жени.
— Какво говориш, Иване, какво говориш! — скръбно и пламенно я защити Альоша. — Тя е дете, ти обиждаш едно дете! Тя е болна, тя самата е много болна и може би също полудява… Не можех да не ти предам писмото й… Напротив, мислех от тебе да чуя нещо… за да я спася.
— Няма какво да чуваш от мене. Ако тя е дете, аз не съм и бавачка. Млъкни, Алексей. Не продължавай. Изобщо не мисля за това.
Замълчаха пак за минута.
— Сега тя цяла нощ ще моли Богородица да я напътствува как да се държи утре в съда — рязко и злобно заговори той пак изведнъж.
— Ти… ти за Катерина Ивановна ли говориш?
— Да. Дали да се яви като спасителка, или като погубница на Митя! Ще се моли провидението да озари душата й. Тя самата още не знае, видите ли, не е успяла да се подготви. И тя ме взема за бавачка, иска да я утеша!
— Катерина Ивановна те обича, брате — продума Альоша със скръбно чувство.
— Може би. Само че тя не ме интересува.
— Тя страда. Защо й говориш… понякога… такива думи, че тя да се надява? — продължаваше Альоша с плах укор. — Аз знам, че си й внушавал надежда, прости ми, че така говоря — добави той.
— Не мога сега да постъпя както трябва, да скъсам и направо да й кажа! — извика гневно Иван. — Трябва да почакам, додето произнесат присъдата на убиеца. Ако скъсам с нея сега, тя, за да ми отмъсти, ще погуби този нехранимайко в съда, защото го мрази и знае, че го мрази. Тук всичко е лъжа, лъжа върху лъжа! А сега, докато не съм скъсал с нея, тя все още се надява и няма да погуби този изверг, като знае колко искам да го измъкна от белята. Но кога най-сетне ще се чуе тази проклета присъда!
Думите „убиец“ и „изверг“ отекнаха болно в сърцето на Альоша.
— Че с какво ще може да погуби брат ни? — попита той, като се замисли върху думите на Иван. — Какво толкова може да каже, че да погуби Митя?
— Ти още не го знаеш. Тя притежава един документ, собственоръчен на Митенка, който математически доказва, че той е убил Фьодор Павлович.
— Не може да бъде! — извика Альоша.
— Как да не може? Аз лично го четох.
— Такъв документ не може да има! — повтори разпалено Альоша. — Не може да има, защото убиецът не е той. Не е убил той тате, не е той!
Иван Фьодорович изведнъж се спря.
— А кой е убиецът според вас? — някак хладно наглед попита той и някаква надменна нотка дори прозвуча в тона му.
— Ти знаеш кой е — тихо и проникновено издума Альоша.
— Кой? Онази басня за онзи побъркан идиот, епилептика ли? За Смердяков?
Альоша изведнъж почувствува, че цял трепери.
— Ти знаеш кой е! — безсилно изрече той. Вече се задъхваше.
— Но кой е, кой? — вече почти свирепо извика Иван. Цялата му сдържаност изведнъж изчезна.
— Аз знам само едно — все тъй почти шепнешком продума Альоша. — Убиецът на тате не си ти.
— „Не си ти“! Какво е това „не си ти“? — втрещи се Иван.
— Не си ти убил тате, не си ти! — повтори твърдо Альоша.
Мълчанието трая половин минута.
— Ами и аз знам, че не съм аз, ти бълнуваш ли? — изрече Иван блед, с крива усмивка. Той просто беше впил очи в Альоша. Двамата бяха пак под улична лампа.
— Не, Иване, ти самият няколко пъти си казвал на себе си, че убиецът си ти.
— Кога съм казвал?… Аз бях в Москва… Кога съм казвал? — съвсем объркано изпелтечи Иван.
— Казвал си го на себе си много пъти, когато си оставал сам през тези страшни два месеца — продължаваше все така тихо и ясно Альоша. Но вече говореше, сякаш някой друг, сякаш не по своя воля, а покорявайки се на някаква непреодолима повеля. — Ти си обвинявал себе си и си признал на себе си, че убиецът не е никой друг освен теб. Но не си ти убил, грешиш, не си ти убиецът, чуваш ли ме, не си ти! Мене Бог ме изпрати да ти го кажа.
Двамата млъкнаха. Цяла дълга минута трая това мълчание. Двамата стояха и се гледаха право в очите. И двамата бяха бледи. Изведнъж Иван цял се разтрепери и хвана силно Альоша за рамото.
— Ти си бил у дома! — със страшен шепот издума той. — Ти си бил у дома през нощта, когато той идва… Признай си… ти видя ли го, видя ли го?
— За кого говориш… за Митя ли?… — попита в недоумение Альоша.
— Не за него, по дяволите изверга — кресна в изстъпление Иван. — Значи, знаеш, че той идва при мене? Как си разбрал, кажи!
— Кой той? Не знам за кого говориш — вече уплашен измънка Альоша.