„Говори съвсем свързано — помисли си Иван Фьодорович, — макар и да мънка; за какво разстройство на способностите говори Херценщубе?“
— Хитруваш ти, дявол да те вземе! — извика ядосан той.
— Пък аз, да си призная, помислих тогава, че вие вече съвсем сте се досетили — отговори най-простодушно Смердяков.
— Да бях се досетил, щях да остана! — извика Иван Фьодорович, отново пламнал.
— Е, пък аз мислех, че вие сте се досетили за всичко и заминавате колкото се може по-бързо само от греха да избягате, само за да избягате някъде, да се спасите от страха.
— Ти си мислел, че всички са страхливци като тебе, а?
— Простете ми, помислих, че и вие сте като мене.
— Разбира се, трябваше да се досетя — вълнуваше се Иван, — пък се и досещах за нещо мръсно от твоя страна… Само че ти лъжеш, пак лъжеш — извика той, като си спомни веднага. — Помниш ли как дойде тогава до кабриолета и ми каза: „С умен човек да ти е драго да поговориш“. Значи, радваш се, че заминавам, щом ме похвали, а?
Смердяков въздъхна още веднъж и после още веднъж. На лицето му сякаш изби лека руменина.
— Ако съм се радвал — издума той, позадъхвайки се, — то е било само дето се съгласихте не в Москва, ами в Чермашня. Щото все е по-близко; само че онези думи не ви ги казах тогава за похвала, ами за укор. Не сте го разбрали вие това.
— За какъв укор?
— Ами затова, че макар да предчувствувате такава беда, оставяте собствения си родител и нас не искате да ни защитите, щото мене за тези три хиляди винаги можеха да ме привлекат под отговорност, че аз съм ги откраднал.
— Дявол да те вземе! — изруга пак Иван. — Чакай: ти за знаците, за тия почуквания, съобщи ли на следователя и на прокурора?
— Съобщих всичко както си е.
Иван Фьодорович пак се учуди в себе си.
— Ако съм помислил тогава за нещо — започна той пак, — то единствено за някаква мръсотия от твоя страна. Дмитрий можеше да убие, но да открадне — тогава не съм вярвал… А от твоя страна очаквах всякаква мерзост. Ти самият ми каза, че умееш да се преструваш, че те е хванала епилепсията, защо ми го каза?
— Само поради моето простодушие. Пък и никога в живота си не съм се преструвал, че ме е хванала епилепсията, а го казах само колкото да се изфукам пред вас. Чиста глупост. Обичах ви тогава много и си говорех от сърце.
— Брат ми направо тебе обвинява, че ти си убил баща ми и си откраднал парите.
— Че какво друго му остава? — горчиво се усмихна Смердяков. — Пък и кой ще му повярва след всичките онези улики? Та Григорий Василиевич е видял вратата отворена, какво повече? Няма що, Бог да му е на помощ! Трепери да се спаси…
Той спокойно помълча и изведнъж, сякаш досетил се за нещо, добави:
— Ами на, и това ако щете: той иска да стовари върху мене, че е моя работа — това вече съм го чувал, — но да речем, че наистина съм бил майстор да се преструвам. Уж ме хваща епилепсията: е, щях ли да ви кажа отпреди, че умея да се преструвам, ако наистина съм имал тогава някакъв замисъл против вашия родител? Ако съм замислил вече такова убийство, може ли да съм толкова глупав, че отнапред да кажа такава една улика против себе си и при това на родния му син, моля ви се! Прилича ли ви на вероятно това? Такова нещо да може да бъде — не, напротив, никога. Ето, сега този разговор с вас не го слуша никой освен самото това провидение, пък ако бихте го съобщили на прокурора и на Николай Парфьонович, бихте могли в края на краищата да ме защитите с него: защото какъв ще е тоя злодеец, щом първоначално е толкова простодушен? Всички много добре могат да разберат това.
— Слушай — стана от мястото си Иван Фьодорович, стъписан от последния довод на Смердяков, и прекъсна разговора, — изобщо не те подозирам и дори смятам за смешно да те обвинявам… напротив, благодарен съм ти, че ме успокои. Сега си отивам, но пак ще намина. Засега сбогом, гледай да оздравееш. Имаш ли нужда от нещо?
— Благодарен съм от всичко. Марфа Игнатиевна не ме забравя и ми спомага за всичко, ако ми трябва нещо, поради предишната си доброта. Всекидневно ме навестяват добри хора.
— Довиждане. Аз впрочем няма да кажа за това, че умееш да се преструваш… пък и тебе те съветвам да не казваш — изрече изведнъж, кой знае защо, Иван.