Още в коридора Маря Кондратиевна, която изскочи да отвори със свещ в ръце, му зашепна, че Павел Фьодорович (тоест Смердяков) е много болен и не че лежи, ами като да не е с ума си и дори чая казвал да махнат, не искал да пие.
— Е, какво, буйствува ли? — попита грубо Иван Фьодорович.
— Ами, напротив, съвсем тих, само че не разговаряйте с него много дълго… — помоли Маря Кондратиевна.
Иван Фьодорович отвори вратата и влезе в стаята.
Беше затоплено както предишния път, но в стаята личаха някои промени: една от страничните пейки беше изнесена и на нейно място се беше появил голям, стар кожен диван, имитация на махагон. На него беше постлано легло с доста чисти бели възглавници. На леглото седеше Смердяков с все същия си халат. Масата беше пренесена пред дивана, тъй че в стаята беше станало съвсем тясно. На масата имаше някаква дебела книга с жълта подвързия, но Смердяков не я четеше, той май седеше просто така, без нищо да прави. С дълъг, мълчалив поглед посрещна Иван Фьодорович и като че ли никак не се учуди на идването му. Беше се променил много в лице, много беше отслабнал и пожълтял. Очите му бяха хлътнали, долните клепачи — посинели.
— Че ти наистина си болен? — спря се Иван Фьодорович. — Няма много да те задържа и дори няма да си събличам палтото. Къде да седна?
Той мина на другия край на масата, премести един стол до нея и седна.
— Какво гледаш и мълчиш? Дошъл съм само за един въпрос при тебе и се заклевам, че няма да изляза оттук без отговор: идвала ли е при тебе Катерина Ивановна?
Смердяков помълча доста, като продължаваше да гледа спокойно Иван, но изведнъж махна с ръка и отвърна лице от него.
— Какво? — извика Иван.
— Нищо.
— Как нищо?
— Е, идва, но какво ви влиза в работа. Оставете ме.
— Не, няма да те оставя! Казвай, кога е идвала?
— Хич не помня вече — усмихна се презрително Смердяков и изведнъж пак, обърнал лице към Иван, се втренчи в него с някакъв екзалтирано невиждащ поглед, със същия онзи поглед, с който го гледаше при срещата преди месец.
— Май и вие сте болен, отслабнал сте, на човек не мязате — продума той на Иван.
— Остави моето здраве, говори за каквото те питам…
— А какво са ви пожълтели очите, бялото на очите ви съвсем жълто. Много ли се мъчите, а?
Той се усмихна презрително и изведнъж направо се изсмя.
— Слушай, казах ти, че няма да мръдна оттук без отговор! — извика страшно ядосан Иван.
— Какво току ми досаждате? Какво ме мъчите? — страдалчески издума Смердяков.
— А, по дяволите! Не си ми притрябвал. Отговори ми на въпроса и веднага си отивам.
— Няма какво да ви отговарям! — пак сведе очи Смердяков.
— Уверявам те, че ще те накарам да отговаряш.
— Какво се безпокоите все! — изведнъж се втренчи в него Смердяков, но не с презрение, а вече почти с някаква погнуса. — Затуй, че съдът ще почне утре? Вас нищо не ви заплашва, успокойте се най-после! Вървете си в къщи, легнете си спокойно, не бойте се от нищо.
— Не те разбирам… от какво да се страхувам утре? — възкликна учуден Иван и изведнъж наистина някаква уплаха смрази душата му. Смердяков го измери с очи.
— Не раз-би-ра-те? — провлече той укорно. — Умен човек, пък какви комедии разиграва!
Иван го гледаше мълчаливо. Дори този неочакван тон към него от бившия негов лакей, съвсем някак небивало високомерен, беше необикновен. Такъв тон все пак не му беше държал дори и миналия път.
— Казвам ви, няма защо да се страхувате. Няма да кажа нищо против вас, няма улики. Я, ръцете ви треперят. Какво са ви се разиграли пръстите? Вървете си в къщи, не сте вие убили.
Иван потръпна, спомни си за Альоша.
— Знам, че не съм аз… — измънка той.
— Зна-а-ете ли? — подхвана пак Смердяков.
Иван скочи и го сграбчи за рамото.
— Казвай всичко, гадино! Казвай всичко!
Смердяков никак не се уплаши. Той само прикова очи в него с безумна омраза.
— Тогава пък вие сте убили, щом е така — яростно му прошепна той.
Иван се отпусна на стола, сякаш проумял нещо. Той злобно се усмихна:
— Ти пак за онова ли? За онова, дето миналия път?
— Че и миналия път стояхте пред мене и всичко разбирахте, разбирате го и сега.