— Уверен във вашето съгласие, вече щях да знам, че като се върнете, няма да вдигнете олелия за тези изчезнали три хиляди, ако някак началството беше ме заподозряло мене вместо Дмитрий Фьодорович или в съдружничество с Дмитрий Фьодорович: напротив, щяхте да ме защитите от другите… А като получехте наследството, някога после можеше да ме наградите, в целия ми по-нататъшен живот, щото все пак сте благоволили да получите това наследство чрез мене, тъй като, ако се беше оженил за Аграфена Александровна, щяхте да видите чушки.
— А! Значи, си имал намерение да ме мъчиш и после, цял живот! — скръцна със зъби Иван. — Ами ако аз тогава не бях заминал, а те бях обадил на властите?
— Че какво можехте тогава да обадите? Дето съм ви надумвал да заминете за Чермашня ли? Че това са глупости. Освен това вие след нашия разговор щяхте или да заминете, или да останете. Ако бяхте останали, тогава нямаше да стане нищо, аз щях да си знам, че не искате таз работа, и нямаше да предприемам нищо. А пък щом сте заминали, значи, сте ме успокоили, че няма да посмеете да ме дадете под съд и ще ми опростите тези три хиляди. Пък и после нямаше да можете никак да ме преследвате, щото тогава щях да разправя всичко това пред съда, тоест не че съм откраднал или убил — това нямаше да го кажа, — ами че вие сте ме подсторили да открадна и да убия, само че аз не съм се съгласил. Затова ми трябваше тогава вашето съгласие, та да не можете после с нищо да ме притиснете, щото къде ви са доказателствата, пък аз винаги бих могъл да ви притисна, като разкрия как сте жадували за смъртта на родителя си и, кълна ви се, че цялата публика щеше да повярва на това и щеше да ви е срам за цял живот.
— Значи, така, значи съм жадувал, а? — пак проскърца със зъби Иван.
— Жадувахте несъмнено и с мълчаливото си съгласие ми разрешихте тогава тази работа — твърдо го погледна Смердяков. Той беше много отпаднал и говореше тихо и уморено, но нещо вътрешно и спотаено го възпламеняваше, явно имаше някакви намерения. Иван предчувствуваше това.
— Продължавай по-нататък — каза му той, — продължавай за онази нощ.
— Че какво по-нататък! Лежах, значи, и чувам, като че ли вика господарят. А Григорий Василиевич преди това изведнъж стана и излезе, и изведнъж изкрещя, а после всичко тихо, мрак. Лежа си аз, чакам, сърцето ми тупти, не мога да изтрая. Станах най-после и тръгнах — виждам наляво прозорецът му към градината отворен и тръгнах наляво, за да се ослушам жив ли е там, или не, и чувам, че господарят шари из стаята и охка, значи, жив. Ех, мисля си. Отидох до прозореца, викнах на господаря: „Аз съм!“ А той ми отвръща: „Той беше, той, но избяга.“ Тоест Дмитрий Фьодорович, значи, е бил. „Уби Григорий!“ — „Къде?“ — шепна му. „Там, в ъгъла“ — скочи и също шепне. „Почакайте“ — казвам. Тръгнах към ъгъла да търся и се блъснах при стената в Григорий Василиевич, лежи, целият в кръв, в безсъзнание. Значи, вярно е, че е идвал Дмитрий Фьодорович, хрумна ми тутакси в главата и начаса реших да свършва всичко внезапно, тъй като Григорий Василиевич и да е жив още, но като е в несвяст, засега няма да види нищо. Имаше само един риск, че ще се събуди ненадейно Марфа Игнатиевна. Аз го почувствувах в същата минута, само че тази жажда вече ме беше обхванала цял, та чак дъхът ми се спря. Отидох пак при прозореца на господаря и казвам: „Тук е, дойде, Аграфена Александровна дойде, иска да влезе.“ Просто се разтрепери цял като дете. „Къде тук? Къде?“ — ахка, но още не вярва. „Там, казвам, стои, отключете!“ Гледа ме през прозореца и хем вярва, хем не вярва, а го е страх да отключи, вече и от мене се бои, мисля си. И смешно нещо: изведнъж реших да му изчукам същите онези знаци на прозореца, че уж Грушенка е дошла, пред очите му: на думите като че не вярваше, а щом< изчуках знаците, начаса изтича да отвори вратата. Отвори. Аз рекох да вляза, а той стои, препречил си тялото и не ме пуща. „Къде е тя, къде е тя?“ — гледа ме и трепери. Е, мисля си: щом от мен се бои така — лоша работа. И чак краката ми се подгънаха от страх, че няма да ме пусне в стаята или ще викне, или Марфа Игнатиевна ще дотърчи, или ще стане нещо, не помня вече, сигурно съм пребледнял и аз пред него. Шепна му: „Че там е, там, под прозореца: как така, казвам, да не я виждате?“ — „Ами доведи я де!“ — „Страхува се, казвам, изплашила се от вика, скрила се в храста, идете, викнете я вие, казвам, от кабинета.“ Тича той, отиде до прозореца, постави на него свещта. „Грушенка, вика, Грушенка, тук ли си?“ Вика, а не ще да се покаже от прозореца от страх, щото страшно се уплаши от мене, затова не смееше да се отдалечи от мене. „Че ето я, казвам (отидох до прозореца, цял се подадох навън), ето я в храста, смее ви се, виждате ли я?“ Той изведнъж повярва, просто се затресе, страшно влюбен беше в нея, и цял се надвеси през прозореца. Тогава аз грабнах същото онова чугунено преспапие от масата му, помните ли го, трябва да тежи три фунта, замахнах и изотзад право в темето с ръба. Хич не гъкна. Само се схлузи долу, а аз още веднъж и още веднъж. На третия път усетих, че му пробих черепа. Той току се повали възнак, с лицето нагоре, цялото в кръв. Огледах се: по мене няма кръв, не ме е опръскал, изтрих преспапието, оставих го, където си беше, отидох при иконите, извадих парите от пакета, а пакета хвърлих на пода и онази розова панделка — до него. Слязох в градината, цял треперя. И право при онази ябълка, дето е с хралупа, вие я знаете тази хралупа, а пък аз отдавна й бях хвърлил око, в нея вече имаше парцалче и хартия, бях ги приготвил отдавна; увих цялата сума в хартията, а после в парцала и я напъхах вътре. Така стоя там повече от две седмици, ей тази същата сума, после, чак след като излязох от болницата, я извадих. Върнах се на леглото си; легнах си и мисля в страх: „Ако съвсем е убит Григорий Василиевич, от това може да стане много лошо, пък ако ли не е убит и се свести, ще стане много добре, щото той тогава ще бъде свидетел, че Дмитрий Фьодорович е идвал, а, значи, той го е убил и е отнесъл парите.“ Почнах тогава да стена от съмнение и нетърпение, час по-скоро да събудя Марфа Игнатиевна. Стана тя най-после, рече да дойде при мене, но като видя изведнъж, че го няма Григорий Василиевич, изтърча, и чувам, писна в градината. Е и така нататъка, цялата нощ, аз вече бях успокоен за всичко.