Разказвачът спря. Иван през цялото време го слушаше с гробно мълчание, без да мръдне, без да снема очи от него. А Смердяков, докато разказваше, само нарядко го поглеждаше, а повечето гледаше встрани. Като свърши разказа, той явно сам се развълнува и тежко задиша. По лицето му изби пот. Не можеше обаче да се отгатне разкаяние ли изпитва, или нещо друго.
— Чакай — подхвана, съобразявайки нещо, Иван. — Ами вратата? Щом е отворил вратата чак на тебе, как е могъл Григорий да я види отворена преди тебе? Нали Григорий я е видял преди тебе?
Интересно беше, че Иван питаше с най-спокоен глас, дори като че ли със съвсем друг тон, който не беше никак злобен, и ако някой беше отворил сега вратата и беше ги погледнал от прага, непременно би извадил заключение, че те седят и разговарят миролюбиво по някакъв обикновен, макар и интересен въпрос.
— Относително тази врата и че Григорий Василевич уж видял, че е отворена, това само така му се е сторило — усмихна се изкриво Смердяков. — Зер той, да ви кажа, не е човек, а просто упорит катър: не е видял, а му се е сторило, че е видял — и не можете му го изби из главата. То е късмет за двама ни е вас, дето го е измислил, щото така вече без друго в края на краищата ще обвинят Дмитрий Фьодорович.
— Слушай — издума Иван Фьодорович, сякаш започваше пак да се обърква и правеше усилия да разбере нещо, — слушай… Исках да те питам и за много други неща, но забравих… Все забравям и се обърквам… Да! Кажи ми поне това: защо си разпечатал пакета и си го оставил там, на пода? Защо не си ги отнесъл просто с него… когато разправяше, стори ми се, че говориш така за този пакет, като че ли така е трябвало да се направи… а защо е трябвало така да се направи, не мога да разбера…
— А че направих го така поради една причина. Защото човек, който знае и е свикнал, такъв като мене например, който сам е видял тез пари от по-рано и може би сам ги е загъвал в този пакет, и е гледал със собствените си очи как са го запечатвали и надписвали, то такъв човек от къде на къде, ако примерно той е убил, ще вземе тогава след убийството да разпечатва този пакет, и то като толкова бърза, щом знае и без това съвсем на сигурно, че тези пари се намират непременно в този пакет? Напротив, ако беше похитител като мене например, той просто щеше да пъхне този пакет в джоба си, без да го разпечата, и да се измъкне час по-скоро с него. Обаче Дмитрий Фьодорович е съвсем друго нещо: той само беше чувал за пакета, самия него не беше го виждал и ето, като го намира, да речем, уж под дюшека, час по-скоро го разпечатва на мястото, за да провери: там ли са наистина тези пари. А е хвърлил пакета там, без да има време да помисли, че той ще остане като улика след него, щото той не е истински крадец и по-рано никога нищо явно не е крал, щото е дворянин от коляно, пък ако сега е решил да открадне, то е именно като че не да открадне, ами е дошъл само да си вземе нещо, дето е било негово собствено, тъй като е известил предварително за това на целия град и дори се е похвалил отрано гласно пред всички, че ще отиде и ще си вземе собствеността от Фьодор Павлович. Същата тази мисъл аз не че я казах ясно на прокурора, когато ме разпитва, но напротив, някак го насочих със загатвания, като че сам не разбирам и като че той самият го е измислил, а не че съм му го намекнал аз — така че на господин прокурора от същото това мое загатване чак лиги му потекоха…