— Но нима, нима всичко това още тогава, на място си го обмислил? — извика Иван Фьодорович извън себе си от учудване. Той пак гледаше изплашено Смердяков.
— Моля ви се, че може ли всичко това да се измисли в такава бързотия? Всичкото беше обмислено от по-рано.
— Е… е, на тебе, значи, дяволът ти е помагал! — извика пак Иван Фьодорович. — Не, ти не си глупав, ти си много по-умен, отколкото те мислех…
Той стана с очевидното намерение да се разходи из стаята. Беше му страшно тежко. Но тъй като масата преграждаше пътя и почти трябваше да се промъква между нея и стената, той само зави на място и пак седна. Това, че не можа да се разтъпче, може би именно го подразни изведнъж и той, изпаднал почти в предишното си изстъпление, се развика:
— Слушан, нещастни, презрени човече! Нима не разбираш, че ако не съм те убил досега, то е само защото те пазя за утрешния отговор пред съда? Бог е свидетел — вдигна Иван ръка нагоре, — може би и аз съм бил виновен, може би наистина съм имал тайното желание… да умре баща ми, но, кълна ти се, не съм бил толкова виновен, колкото ти мислиш, и може би изобщо не съм те подучвал. Не, не, не съм те подучвал! Но все едно, аз ще свидетелствувам сам срещу себе си, още утре, в съда, реших това! Всичко ще кажа, всичко. Но ние с тебе ще се явим заедно! И каквото и да говориш ти против мене в съда, каквото и да свидетелствуваш — приемам и не ме е страх от тебе; сам ще потвърдя всичко! Но и ти ще трябва да си признаеш пред съда! Ще трябва, ще трябва, заедно ще отидем! Така ще стане!
Иван изговори това тържествено и енергично и ясно беше по пламналия му поглед, че точно така ще стане.
— Болен сте вие, виждам аз, съвсем сте болен. Съвсем ви са жълти очите — издума Смердяков, но без никаква подигравка, дори сякаш със съболезнование.
— Заедно ще отидем! — повтори Иван. — И ако ти не отидеш, все едно, аз сам ще си призная.
Смердяков помълча, като че се замисли.
— Нищо подобно няма да стане и вие няма да отидете — реши той най-после безапелационно.
— Ти не ме разбираш! — извика укорно Иван.
— Много срамно ще бъде за вас, ако си признаете сам всичко. А още по-безполезно ще бъде, съвсем безполезно, щото аз ще кажа направо, че нищо подобно не съм ви казвал никога, а че вие или сте болен (а има нещо такова), или пък дотолкова сте пожалили брата си, че сте пожертвували себе си, а мене сте набедили, тъй като сте ме смятали през целия си живот все едно за мушица, а не за човек. Е, и кой ще ви повярва, пък и имате ли поне едно доказателство?
— Слушай, тези пари ти ми ги показа сега, разбира се, за да ме убедиш.
Смердяков вдигна от пакета „Исаак Сирин“ и го отмести.
— Тези пари ги вземете със себе си и ги отнесете — въздъхна Смердяков.
— Разбира се, ще ги взема! Но защо ми ги даваш, щом си убил заради тях? — погледна го Иван с голямо учудване.
— Никак не ми трябват на мене — продума с разтреперан глас Смердяков, като махна с ръка. — Имах една такава мисъл по-рано, че е тия пари ще почна живот — в Москва, или по-скоро зад граница, имах една такава мечта, а най-много заради това, че „всичко е позволено“. Наистина вие ме учехте на това, щото много пъти сте ми говорили тогава: щото ако го няма безконечния Бог, няма никаква добродетел, пък и никаква нужда няма от нея тогава. Това вие наистина го говорехте. Така си помислих и аз.
— Със собствения си ум ли стигна до това? — усмихна се изкриво Иван.
— Под ваше ръководство.
— А сега, значи, си повярвал в Бога, щом връщаш парите, а?
— Не, не съм повярвал — пошепна Смердяков.
— Тогава защо ги връщаш?
— Стига… нищо! — пак махна с ръка Смердяков. — Вие самият тогаз все говорехте, че всичко е позволено, а сега защо сте тъй разтревожен вие самият? Дори искате да отидете и да дадете показания против себе си… Само че нищо подобно няма да стане! Няма да отидете да се излагате! — твърдо и убедено реши пак Смердяков.
— Ще видиш! — каза тихо Иван.
— Невъзможно е. Вие сте твърде умен. Обичате парите, аз знам това, и почитта обичате, щото сте много горд, женската прелест премного обичате, а най-много от всичко — да живеете в спокойно доволство и никому да не се кланяте — това вече най-много. Няма да поискате да си развалите живота навеки, като се изложите така пред съда. Вие сте като Фьодор Павлович, от всичките му деца най-много сте се метнали на него, същата душа имате като него.