С това свърши разпитът на Альоша. Важно и характерно беше именно обстоятелството, че се намери макар само един факт, макар само едно, да речем, много дребно доказателство, почти само намек за доказателство, но все пак поне малко от малко свидетелствуващо, че наистина е съществувал този талисман, че е имало в него хиляда и петстотин рубли и че подсъдимият не е лъгал в предварителното следствие, когато е заявил в Мокрое, че тези хиляда и петстотин „бяха мои“. Альоша беше радостен; цял пламнал, той седна на посоченото му място. Дълго време още повтаряше на себе си: „Как съм го забравил! Как можах да го забравя! И как изведнъж чак сега си го спомних!“
Почна разпитът на Катерина Ивановна. Щом се появи тя, в залата настъпи нещо невиждано. Дамите грабнаха лорнетите и биноклите, мъжете се размърдаха, някои ставаха от местата си, за да виждат по-добре. Всички твърдяха после, че Митя изведнъж пребледнял „като платно“, щем тя влязла. Цяла облечена в черно, скромно и почти плахо се приближи до посоченото й място. Не можеше да се разбере по лицето й дали беше развълнувана, но решителност искреше в нейния тъмен, здрачен поглед. Трябва да се отбележи, и после мнозина твърдяха, че тя била чудно хубава в този миг. Заговори тихо, но ясно, да я чуят всички. Изразяваше се извънредно спокойно или поне се мъчеше да е спокойна. Председателят започна въпросите си предпазливо, извънредно почтително, като че не смееше да докосне „някои струни“ и с уважение към голямото й нещастие. Но Катерина Ивановна самата веднага твърдо заяви на един от зададените въпроси, че е била годеница на подсъдимия „до момента, докато тон самият не ме изостави…“ — тихо прибави тя. Когато я попитаха за трите хиляди, поверени на Митя да ги изпрати по пощата на нейните роднини, тя твърдо изрече: „Аз му ги дадох не направо за пощата; тогава предчувствувах, че са му много необходими пари… в този момент… Дадох му тези три хиляди да ги изпрати, ако иска, в течение на един месец. Напразно се е измъчвал после толкова заради този дълг…“
Не предавам всички въпроси и точно всичките й отговори, предавам само съществения смисъл на показанията й.
— Твърдо бях уверена, че винаги ще успее да изпрати тези три хиляди рубли, щом ги получи от баща си — продължаваше тя, отговаряйки на въпросите. — Винаги съм била уверена в неговото безкористие и честност… висша честност… в паричните въпроси. Той беше твърдо уверен, че ще получи от баща си три хиляди рубли, и ми е говорил няколко пъти за това. Знаех, че има разпри с баща си, и съм била винаги и досега също съм сигурна, че беше излъган от баща си. Не помня никакви заплахи към баща му от негова страна. Пред мене поне не е говорил нищо, никакви заплахи. Ако беше дошъл тогава при мен, веднага бих успокоила тревогата му за тези нещастни три хиляди рубли, които ми дължеше, но той вече не идваше при мен… а самата аз… аз бях поставена в такова положение… че не можех да го викам… Пък и нямах никакво право да настоявам пред него за този дълг — добави тя изведнъж и нещо решително зазвънтя в гласа й, — самата аз веднъж получих от него паричен заем, много повече от три хиляди, и го приех, макар че тогава не можех да предположа, че някога ще бъда в състояние да му изплатя дълга си…
В тона на гласа й сякаш се почувствува някакво предизвикателство. Тъкмо в тази минута дойде ред на Фетюкович.
— Това не е било тук, а в началото на вашето познанство, нали? — предпазливо подхвана Фетюкович, тутакси предусетил нещо благоприятно. (Ще отбележа в скоби, че той, макар да беше извикан от Петербург донякъде и от самата Катерина Ивановна, все пак не знаеше нищо за случая с петте хиляди, които й беше дал Митя още в онзи град, и за „поклона до земята“. Това не беше му казала, това скри! И това беше най-странното. Можеше да се предположи със сигурност, че тя самата до последната минута не е знаела ще разправи ли този епизод пред съда, или не, и е чакала някакво вдъхновение.)
Не, никога няма да забравя тези минути! Тя почна да разказва, тя разказа всичко, целия онзи случай, който Митя бе споделил с Альоша, и за „поклона до земята“, и за причините, и за баща си, и за отиването си при Митя, и нито с една дума, нито с едно загатване не спомена, че същият Митя чрез сестра й беше предположил „да му изпрати Катерина Ивановна за парите“. Това тя великодушно скри и не се срамуваше да признае, че тя, самата тя, се е завтекла при младия офицер, по свое хрумване, надявайки се на нещо… да измоли от него пари. То беше просто потресающо. Аз изстивах и треперех, докато слушах, залата замря, да не изпусне нито дума. Тук имаше нещо безпримерно, защото дори и от такава властна и презрително горда девойка като нея беше почти невъзможно да се очаква такова свръхоткровено признание, такава жертвеност, такова самоунищожение. И за какво, за кого? За да спаси изменника и оскърбителя си, да помогне поне с нещо, макар и малко, за неговото спасение, като създаде добро впечатление в негова полза! И наистина: образът на офицера, който дава последните си пет хиляди рубли — всичко, което е имал в живота си, — почтително преклонен пред невинната девойка, се очерта като твърде симпатичен и привлекателен, но… сърцето ми се сви от болка! Аз почувствувах, че после може да произлезе от това (и произлезе, после произлезе!) клевета! Със злобен присмех се говореше после из целия град, че тави история може би не била съвсем точна, именно на онова място, дето офицерът изпратил девойката „уж само с един почтителен поклон“. Загатваха, че тук има нещо „пропуснато“. „Пък и да не е пропуснато нищо, и всичко да е истина — говореха дори най-почтените наши дами, — и тогава пак не се знае много ли е благородно девойка да постъпи така, макар и за да спаси баща си?“ И нима Катерина Ивановна, с нейния ум, с нейната болезнена проницателност, не е предчувствувала, че ще почнат да приказват така? Без друго е предчувствувала и все пак се реши да каже всичко! Разбира се, всичките тези мръснички съмнения в истинността на разказаното започнаха чак после, а в първата минута всичко и всички бяха потресени. Колкото до членовете на съда, те изслушаха Катерина Ивановна с благоговейно, така да се каже, дори свенливо мълчание. Прокурорът не си позволи нито един по-нататъшен въпрос на тази тема. Фетюкович й се поклони дълбоко. О, той почти тържествуваше. Много нещо беше спечелено: човек, който жертвува в благороден порив последните си пет хиляди, а после същият този човек убива баща си посред нощ, с цел да му ограби три хиляди — това бяха почти несъвместими неща. Фетюкович сега можеше да опровергае поне грабежа. „Делото“ изведнъж бе залято от някаква нова светлина. Яви се някаква симпатия в полза на Митя. А той… за него разправяха, че веднъж-два пъти по време на показанията на Катерина Ивановна понечил да скочи от мястото си, после се тръшнал пак на пейката и закрил с длан лицето си. Но когато тя свърши, той изведнъж извика с ридаещ глас, простирайки ръце към нея: