Разбира се, председателят и прокурорът я успокояваха. Уверен съм, че те всички сами може би изпитваха дори неудобство да се възползуват така от нейното изстъпление, да слушат такива признания. Помня, че чух, като й говореха: „Ние разбираме колко ви е тежко, повярвайте, ние можем да почувствуваме“ и пр., и пр. — и все пак измъкнаха показания от обезумялата истерична жена. Тя най-после описа с извънредна яснота, която така често, макар и мигновено проблясва дори в минути на такова напрегнато състояние, как Иван Фьодорович почти стигал до лудост през тези два месеца, от желание да спаси „изверга и убиеца“, своя брат.
— Той се измъчваше — викаше тя, — той все искаше да намали вината му, като ми признаваше, че и той не е обичал баща си и може би също е желаел смъртта му. О, това е дълбока, дълбока съвест! Той се измъчи до смърт от съвестта си! Той ми откриваше всичко, всичко, идваше при мене и разговаряше с мене всеки ден като с единствен свой приятел. Аз имам честта да бъде негов единствен приятел! — извика тя изведнъж като че ли някак предизвикателно, с блеснали очи. — Той ходи два пъти при Смердяков. Веднъж дойде при мене и казва: ако е убил не брат ми, а Смердяков (защото тази басня я пуснаха тук всички, че е убил Смердяков), то може би съм виновен и аз, защото Смердяков знаеше, че не обичам баща си, и може би е мислел, че желая смъртта на баща си. Тогава аз извадих писмото и му го показах и той вече се увери напълно, че го е убил брат му, и това вече го съсипа окончателно. Той не можеше да понесе, че родният му брат е отцеубиец! Още преди една седмица видях, че това го поболява. През последните дни, когато идваше при мен, имаше халюцинации. Виждах, че се побърква. Той вървеше и бълнуваше, така са го виждали по улиците. Московският доктор по моя молба го прегледа завчера и ми каза, че е на косъм от нервно разстройство — само заради него, само заради този изверг! А вчера научи, че Смердяков умрял — това така го потресе, че полудя… и само заради този изверг, само за да спаси тоя изверг!
О, разбира се, човек може да говори така и да прави такива признания може би само веднъж в живота си — в предсмъртната минута например, когато се качва на ешафода. Но Катя беше именно така настроена и в такава минута. Тя беше същата онази въодушевена Катя, която се хвърли тогава при младия развратник, за да спаси баща си; същата Катя, която одеве пред цялата тази публика, горда и целомъдрена, принесе себе си и моминския си свян в жертва, като разказа за „благородната постъпка на Митя“, само за да смекчи малко от малко съдбата, която го очакваше. И ето сега пак така се принесе в жертва, но вече за другия, може би едва сега, едва в тази минута за пръв път почувствувала и разбрала напълно колко скъп й е този друг човек! Тя се самопожертвува от страх за него, като си въобрази изведнъж, че се е погубил със своето показание, че той е убил, а не брат му, пожертвува се, за да спаси него, името му, репутацията му! И все пак възникна един страшен въпрос: дали беше лъгала за Митя, описвайки предишното си отношение към него — ето въпроса. Не, не, тя не клеветеше преднамерено, когато извика, че Митя я е презирал заради поклона! Тя самата вярваше в това, тя беше дълбоко убедена, може би поради този поклон, че простодушният Митя, който тогава още я обожаваше, й се присмива и я презира. И само от гордост тя самата се беше привързала към него тогава с любов истерична и болезнена, от наранена гордост, и тази любов приличаше не на любов, а на отмъщение. О, може би тази болезнена любов щеше да се изроди в истинска, сигурно Катя само това би желала, но Митя я оскърби с измяната до дън душа и душата й не му прости. А минутата на отмъщението дойде неочаквано и всичко, което тъй дълго и болно се бе трупало в гърдите на обидената жена, изведнъж и пак така неочаквано избухна. Тя предаде Митя, но предаде и себе си! И, разбира се, едва успяла да изкаже всичко, напрежението се окъса и срамът я смаза. Пак изпаднала в истерия, тя се отпусна, като ридаеше и крещеше. Изнесоха я. В момента, когато я изнасяха, Грушенка се хвърли от мястото си с плач към Митя, така че не успяха да я задържат.
— Митя — извика тя, — погуби те твоята змия! Ето сега я видяхте! — кресна тя към съдиите, разтреперана от злоба. По знак на председателя я хванаха и се опитаха да я изведат от залата. Тя не се оставяше, теглеше се и се дърпаше назад към Митя. Митя се развика и също понечи да се хвърли към нея. Задържаха го.