Като набеляза едно по едно всичко, което беше известно на съдебното следствие за имуществените спорове и семейните отношения между бащата и сина, и още веднъж, и още веднъж извади заключението, че според известните данни няма никаква възможност да се определи в този въпрос за подялбата на наследството кой кого е измамил или кой от кого е бил измамен, Иполит Кирилович по повод тези три хиляди рубли, фикс-идеята на Митя, спомена за медицинската експертиза.
VII. Исторически преглед
„Експертизата на медиците се помъчи да ни докаже, че подсъдимият не е с ума си и е маниак. Аз твърдя, че той е именно с ума си, но че това е и най-лошото: да не беше с ума си, щеше да се окаже може би много по-умен. Колкото за това пък, че е маниак, бих се съгласил, но именно само по един параграф — по същия онзи, който посочва и експертизата, именно във възгледите на подсъдимия за тези три хиляди, които не му били доизплатени от баща му. Все пак може би може да се намери много по-близка гледна точка, за да се обясни това постоянно изстъпление по повод тези пари, вместо наклонност към побъркване. От своя страна, аз съм напълно съгласен с мнението на младия лекар, който намира, че подсъдимият се ползува и се е ползувал с пълни и нормални умствени способности, а е бил само нервен и озлобен. Ето в това именно се крие всичко: не трите хиляди, не сумата сама по себе си е била предмет на постоянното и екзалтирано озлобление на подсъдимия, а това, че е имало особена причина, която е възбуждала гнева му. Тази причина е ревността!“
Тук Иполит Кирилович разгърна нашироко цялата картина на фаталната любов на подсъдимия към Грушенка. Той почна от онзи момент, когато подсъдимият се запътва при „младата особа“, за да я „набие“, според неговите собствени думи, поясни Иполит Кирилович, „но вместо да я набие, останал в краката й — ето началото на тази любов. В същото време и старецът, бащата на подсъдимия, хвърля око на същата особа — съвпадение удивително и съдбоносно, защото двете сърца пламват отведнъж, едновременно, макар че и по-рано и единият, и другият са познавали и са срещали тази особа, — и тези две сърца пламват в най-неудържима, най-карамазовска страст. Тук имаме нейното собствено признание: «Аз — казва тя — се надсмивах и на единия, и на другия.» Да, на нея изведнъж й се дощяло да се надсмее и на единия, и на другия; по-рано не е искала, а изведнъж й хрумнало това намерение — и се свършило с това, че и двамата паднали пред нея победени. Старецът, който се кланял на парите като на бог, тутакси приготвил три хиляди рубли само и само да посети тя неговата обител, но скоро стигнал дотам, че би смятал за щастие да положи в нозете й своето име и цялото си състояние, стига тя да се съгласи да стане негова законна съпруга. За това имаме сигурни свидетелства. Колкото до подсъдимия, неговата трагедия е очевидна, тя е пред нас. Но такава е била «играта» на младата особа. На нещастния младеж прелъстителката не е давала дори надежда, защото надеждата, истинската надежда му е била дадена чак в последния момент, когато той, застанал пред мъчителката си на колене, е простирал вече към нея ръцете си, обагрени с кръвта на неговия баща и съперник; именно в това положение той бе арестуван. «Мене, мене изпратете заедно с него на каторга, аз го докарах дотам, аз съм най-виновна!» — вика тази жена вече в искрено разкаяние в минутата на арестуването му. Талантливият млад човек, който се е заел да опише настоящото дело — същият господин Ракитин, за когото вече споменах, — в няколко сбити и характерни израза определя характера на тази героиня: «Ранно разочарование, ранна измама и падение, изневяра на прелъстителя-годеник, който я зарязва, после беднотия, проклятие на честното семейство и най-накрая покровителство на богатия старец, когото впрочем самата тя смята сега за свой благодетел. В младото сърце, което може би е имало в себе си много добри качества, се затаява гняв от твърде ранна възраст. Създава се характер пресметлив, трупащ капитал. Създава се присмехулство и отмъстителност към обществото.» След тази характеристика е понятно, че тя е могла да се надсмива на единия и на другия единствено за игра, за злобна игра. И ето през този месец на безнадеждна любов, на нравствени падения, на предателство спрямо годеницата си, на присвояване на чужди пари, поверени на неговата чест — подсъдимият освен това стига почти до изстъпление, до бяс от непрекъсната ревност, и то към кого — към собствения си баща! И най-важното, безумният старец подмамва и прелъстява обекта на неговата страст със същите тези три хиляди, които синът му смята за свои кръвни, наследство от майка му, за които укорява баща си. Да, съгласен съм, тежко е да се понесе това! В случая е могла да се появи дори и мания. Не е работата в парите, а в това, че поради същите тези пари с такъв отвратителен цинизъм се е разбивало неговото щастие!“