VIII. Трактат за Смердяков
„Най-напред отде се е взела възможността за подобно подозрение? — с този въпрос почна Иполит Кирилович. — Първият, който викна, че убиецът е Смердяков, беше самият подсъдим в минутата на арестуването му, обаче, без да представи, от първия си вик до настоящата минута нито един факт за потвърждение на обвинението си — и не само факт, но дори що-годе съобразен с човешкия смисъл намек за някакъв факт. Това обвинение се потвърждава после само от три лица: двамата братя на подсъдимия и госпожа Светлова. Но по-големият брат на подсъдимия заяви подозрението си едва днес, болен, в криза на безспорно умопобъркване и в нервно разстройство, а по-рано през всичките тези два месеца, както ние с положителност знаем, споделяше напълно убеждението за виновността на брат си, дори не търсеше да възразява срещу тази идея. Но ние ще се занимаем с това по-специално след малко. После по-малкият брат на подсъдимия ни заявява сам преди малко, че няма никакви, ни най-малки факти да потвърди мисълта си за виновността на Смердяков, а вади това заключение само от думите на самия подсъдим и «от израза на лицето му» — да, това колосално доказателство се спомена одеве на два пъти от брат му. Госпожа Светлова пък се изрази дори може би още по-колосално: «Каквото ви каже подсъдимият, това вярвайте, не е такъв човек да лъже.» Ето всичките фактически доказателства против Смердяков от тези три лица, твърде заинтересовани в съдбата на подсъдимия. И все пак обвинението против Смердяков се носеше и се поддържаше, и се поддържа — може ли да се повярва в това, може ли да си го представи човек?“
На това място Иполит Кирилович намери за необходимо отгоре-отгоре да очертае характера на покойния Смердяков, „който прекрати живота си в припадък на болезнено умопобъркване и лудост“. Той го представи като човек слабоумен, със заченки на някакво смътно образование, объркан от философски идеи, непосилни за неговия ум, и наплашен от някои съвременни учения за дълга и задълженията, широко преподадени му практически — от разюздания живот на покойния му господар, а може би и баща, Фьодор Павлович, а теоретически — от различни странни философски разговори с големия син на господаря, Иван Фьодорович, който си е позволявал на драго сърце това развлечение — вероятно от скука или потребност да се гаври, ненамерила по-добро приложение. Той лично ми разказа за душевното си състояние през последните дни от престоя си в дома на своя господар — поясни Иполит Кирилович, — но за същото свидетелствуват и други: сам подсъдимият, брат му и дори слугата Григорий, тоест всички онези, които би трябвало да го знаят твърде отблизо. Освен това измъчен от епилепсията, Смердяков е бил „страхлив като кокошка“. „Той падаше в краката ми и ми целуваше краката — съобщи ни самият подсъдим в един миг, когато още не съзнаваше, че това съобщение до известна степен е неблагоприятно за самия него, — това е кокошка с епилептични припадъци“ — изрази се той за него с характерния си език. И ето че тъкмо него подсъдимият (за което и сам свидетелствува) избира за свой довереник и го наплашва толкова, че онзи се съгласява най-после да му служи като шпионин и доносник. В това си качество на домашен шпионин той предава господаря си, съобщава на подсъдимия и за съществуването на пакета с парите, и за знаците, чрез които може да се проникне при господаря, пък и можел ли е да не му съобщи! „Ще ме убие, виждах просто, че ще ме убие“ — казваше той на следствието, като се тресеше и трепереше дори пред нас, макар че неговият мъчител, от когото се беше наплашил, тогава вече беше арестуван и не можеше да дойде да го накаже. „Подозираше ме всяка минута и аз самият в страх и трепет, само за да успокоя гнева му, бързах да му съобщавам всяка тайна, та с това да може да види невинността ми пред него и жив да ме остави на покаяние.“ Ето собствените му думи, аз ги записах и запомних: „Случвало се е, като ми се разкрещи, аз просто падам на колене пред него.“ Бидейки високо честен младеж по природа и спечелил поради това доверието на господаря си, който е забелязал у него тази честност, когато оня му е върнал загубените пари, нещастният Смердяков вероятно се е мъчил страшно от разкаяние заради измяната спрямо господаря си, когото е обичал като свой благодетел. Онези, които страдат от силна епилепсия, според най-големите психиатри са винаги склонни към непрекъснати и, разбира се, болезнени самообвинения. Те се измъчват от своята „виновност“ за нещо и пред някого, измъчват се от угризения на съвестта, често дори без всякакво основание преувеличават и дори сами си измислят разни вини и престъпления. И ето подобен субект става наистина виновен и престъпен от страха и от заплахите. Освен това той е предчувствувал силно, че от създаващите се пред очите му обстоятелства може да излезе нещо лошо. Когато големият син на Фьодор Павлович Иван Фьодорович пред самата катастрофа е заминавал за Москва, Смердяков го е молил да остане, без да смее обаче поради страхливия си характер да му изкаже всичките си опасения ясно и категорично. Той се задоволил само със загатвания, но загатванията му останали неразбрани. Трябва да се отбележи, че в Иван Фьодорович той е виждал като че ли своя защита, като че ли гаранция, че дордето той е в къщи, няма да се случи нещастие. Припомнете си израза в „пиянското“ писмо на Дмитрий Карамазов: „Ще убия стареца, стига само да замине Иван“; значи присъствието на Иван Фьодорович е било за всички един вид гаранция за тишина и ред в къщи. И ето той заминава, а Смердяков веднага, почти само час след отпътуването на младия господар, получава епилептичен припадък. Но това е съвсем понятно. Тук трябва да се спомене, че измъчен от страхове и един вид отчаяние, Смердяков напоследък особено усещал в себе си възможност за скорошни припадъци, което и по-рано винаги му се е случвало в минута на нравствено напрежение и сътресение. Денят и часът на тези припадъци, разбира се, не може да се предугади, но предразположение към припадък всеки епилептик може да усети в себе си от по-рано. Така казва медицината. И ето, щом Иван Фьодорович напуска къщата — и Смердяков под впечатлението, така да се каже, на своята изоставеност и беззащитност, отива по къщни работи в избата, слиза по стълбите и си мисли: „Ще имам ли припадък, или не, и какво ще стане, ако ми се случи сега?“ И ето именно от това настроение, от тази мнителност, от тези въпроси му се свива спазматично гърлото, нещо, което винаги предшествува епилепсията, и той полита в безсъзнание надолу. И ето, в тази съвсем естествена случайност някои успяват да видят нещо подозрително, някакво указание, някакъв намек, че той се престорил