ери в дадения случай. Дори да трябва да се обзаложим: какво по-неправдоподобно може да се каже и да се предложи — и тогава не би могло да се измисли нищо по-лошо от това. Най-вече в този случай може да се постави натясно и да се разбие на пух и прах тържествуващият романист с подробностите, със същите онези подробности, с които е винаги толкова богата действителността и които винаги като съвсем незначителна и излишна дреболия се пренебрегват от тези нещастни и неволни съчинители и дори никога не им дохождат наум. О, в тази минута те не мислят за това, техният ум създава само грандиозното цяло, а ето че някой се осмелява да им предлага такива глупости! Но тук именно се хващат! Задава се на подсъдимия въпрос: «Е, ами отде благоволихте да вземете ялата за вашата муска, кой ви я уши?» — «Сам си я уших.» — «А отде благоволихте да вземете плата?» Подсъдимият вече се обижда, той смята това почти обидна за него дреболия и, вярвате ли, искрено, искрено! Но те до един са такива. «Откъснах от ризата си.» — «Прекрасно. Значи, още утре между вашите дрехи ще намерим въпросната риза с откъснатото от нея парче.» Вие разбирате, господа съдебни заседатели, че ако бяхме намерили наистина тази риза (а как да не се намери тя в неговия куфар или в скрина, ако такава риза наистина съществуваше) — това е вече факт, факт осезателен в полза на правдивостта на неговите показания! Но той не може да съобрази това. «Не помня, може да не е от риза, съших я от една нощна шапчица на хазайката.» — «От каква нощна шапчица!» — «Взех я от нея, беше захвърлена, стар хасен парцал.» — «Помните ли го със сигурност?» — «Не, не съвсем…» И се сърди, сърди, а в същност, моля ви се: как може да не се помни това! В най-страшните човешки минути, когато, да речем, те водят на смърт, именно тези дреболии се запомнят. Човек ще забрави всичко, но някаква зелена стряха, която му се е мярнала по пътя, или гарга, кацнала на някой кръст — това ще запомни. Та той, като е шил муската си, се е криел от домашните си, трябвало е да запомни колко унизително е страдал от страх с иглата в ръка, да не би да влезе някой и да го завари; как при първото почукване е скачал и тичал зад преградката (в неговата квартира има преградка)… Но, господа съдебни заседатели, защо ви съобщавам всичко това, всичките тези подробности, дреболии! — възкликна изведнъж Иполит Кирилович. — Именно затова, защото подсъдимият държи упорито на цялата тази безсмислица и до тази минута! През тези два месеца от онази съдбоносна за него нощ той нищо не е разяснил, не е прибавил нито едно обяснително реално обстоятелство към предишните си фантастични показания; всичко това, видите ли, са глупости, вярвайте в моята чест! О, на драго сърце ще вярваме, ние жадуваме да вярваме, макар дори и в честта му! Та какво, да не сме чакали, алчни за човешка кръв?! Дайте, посочете ни макар и един факт в полза на подсъдимия, и ние ще се зарадваме, но факт осезателен, реален, а не извод от израза на лицето на подсъдимия, направен от собствения му брат, или указания, че като се удрял в гърдите, непременно е сочел муската, при това в тъмното. Ние ще се зарадваме от новия факт, първи ще се откажем от нашето обвинение, ще побързаме да се откажем. А сега справедливостта въпие и ние настояваме, ние не можем да се откажем от нищо.“ Иполит Кирилович премина към финала. Той беше като трескав, той викаше за пролятата кръв, за кръвта на бащата, убит от сина „с низката цел грабеж“. Той твърдо сочеше трагичната и крещяща съвкупност на фактите. „И каквото и да чуете от знаменития с таланта си защитник на подсъдимия — не се сдържа Иполит Кирилович, — каквито и красноречиви и трогателни слова да се кажат тук, които ще бият на вашата чувствителност, все пак спомнете си, че в тази минута вие сте в светилището на нашето правосъдие. Спомнете си, че сте защитници на нашата правда, защитници на нашата свещена Русия, на нейните основи, на нейното семейство, на всичко нейно свято! Да, в дадения момент вие тука представлявате Русия и не само в тази зала ще се чуе вашата присъда, а из цяла Русия и цяла Русия ще ви изслуша като свои защитници и съдии и ще бъде окуражена или наскърбена от вашата присъда. Не мъчете прочее Русия и нейните упования, нашата съдбоносна тройка лети стремглаво и може би към гибел. И отдавна вече в цяла Русия протягат ръце и викат за помощ, да се спре това бясно безочливо препускане. И ако все още се дърпат другите народи пред тройката, литнала вихрено то може би съвсем не е от уважение към нея, както е бленувал поетът, а просто от ужас — обърнете внимание. От ужас, а може би и от омерзение към нея, пък и добре е, че се дърпат, че току-виж, престанали да се дърпат и застанат като стена пред устремното видение и сами спрат лудото препускане на нашата разюзданост в името на своето спасение, в името на просветата и цивилизацията! Тези тревожни гласове от Европа вече се чуха. Те вече започнаха да се надават. Не ги предизвиквайте, не увеличавайте тяхната все по-нарастваща омраза с една присъда, която би оправдала убийството на баща от собствения му син!…“