Един месец преди катастрофата на подсъдимия са били поверени от госпожа Верховцева три хиляди рубли, за да ги изпрати по пощата, но не се знае: вярно ли е, че са му били поверени с такъв позор и с такова унижение, както се обяви тука одеве? От първото показание на госпожа Верховцева по същия въпрос не излизаше така, ни най-малко не излизаше така, а във второто показание чухме само викове на озлобление, на отмъщение, викове на дълго таена омраза. Но и самото това, че свидетелката веднъж в първото си показание е свидетелствувала невярно, вече ни дава право да преценим, че и второто й показание би могло да бъде невярно. Обвинителят «не иска, не смее» (негови думи) да засяга този роман. Така да бъде, и аз няма да го засягам, ще си позволя обаче да отбележа само, че ако една чиста и високонравствена личност, каквато е безспорно високоуважаемата госпожа Верховцева, ако такава личност, казвам, си позволява изведнъж, внезапно, пред съда, да промени първоначалните си показания с пряката цел да погуби подсъдимия, ясно е и това, че тези нейни показания не са направени безпристрастно, не са хладнокръвни. Мигар нямаме право да направим заключението, че отмъщаващата жена е могла да преувеличи много неща? Да, именно да преувеличи онзи срам и позор, с който са били предложени тогава парите от нея. Напротив, те са били предложени именно така, че са могли да бъдат приети, особено от такъв лекомислен човек като нашия подсъдим. Главно, той тогава е смятал, че скоро ще получи от баща си тези три хиляди рубли, които му е дължал по някакви сметки. Това е лекомислено, но именно от лекомислие е бил твърдо убеден, че онзи ще му ги даде, че той ще ги получи и следователно ще може винаги да изпрати поверените му от госпожа Верховцева пари по пощата и да си разчисти дълговете. Но обвинителят в никакъв случай не иска да допусне, че той е можел в същия ден, в деня на обвинението, да отдели половината от получените пари и да ги зашие в муска: «не е такъв този характер, не може да е имал такива чувства». Но вие самият викахте тук, че Карамазов е широк, викахте за двете крайни бездни, които Карамазов може да съзерцава. Карамазов е именно такава натура на двете остриета, двете бездни, че при най-неудържима потребност за гуляй може да се спре, ако нещо от другата страна го порази. А пък другата страна е любовта, именно ей тази нова, пламнала тогава като барут любов, а за тази любов са потребни пари и са по-потребни, о, много по-потребни, отколкото дори за гуляй със същата тази възлюбена. Ако тя му каже: «Твоя съм, не искам Фьодор Павлович», той ще я грабне и ще замине с нея — но трябва да има с какво да замине. Та това е по-важно от гуляя. Карамазов ли няма да го разбира? Че той именно от това се е поболявал, от тази грижа — какво невероятно има тогава, че е отделил тези пари и ги е скътал за всеки случай? Но ето обаче времето минава, а Фьодор Павлович не дава трите хиляди на подсъдимия, напротив, чува се, че ги бил заделил именно за да подмами с тях неговата възлюбена. «Ако не ми ги даде Фьодор Павлович — мисли той, — аз ще изляза крадец пред Катерина Ивановна.» И ето у него се заражда мисълта тези хиляда и петстотин рубли, които продължава да носи в муската, да отиде, да сложи пред госпожа Верховцева и да й каже: «Аз съм подъл, но не съм крадец.» И ето следователно вече двойна причина да пази тези хиляда и петстотин рубли като зеницата на окото си, а не да разшива муската и да изчопля по сто рубли. Защо отказвате на подсъдимия чувството за чест? Не, чувство за чест има у него, може би неправилно, може би твърде често погрешно, но го има, и то страстно, той е доказал това. Но ето обаче нещата се усложняват, мъките на ревността достигат висша степен и все същите, предишните два въпроса се обрисуват все по-мъчително и по-мъчително в трескавия мозък на подсъдимия: «Да ги върна на Катерина Ивановна: а с какви средства ще замина с Грушенка?» Ако е безумствувал така и се е напивал, и е върлувал по кръчмите през целия този месец, то може би именно затова, че на него самия му е било тежко, непосилно. Тези два въпроса най-накрая така се изострят, че го докарват най-сетне до отчаяние. Той изпраща по-малкия си брат при баща си да иска от него за последен път тези три хиляди, но без да дочака отговора, нахлува и се свършва с това, че пребива стареца пред свидетели. След това, разбира се, вече няма от кого да получи, битият баща няма да даде. Същия ден вечерта той се удря по гърдите, именно в горната част на гърдите, където е муската, и се кълне на брат си, че има начин да не бъде подлец, но че все пак ще си остане подлец, защото предвижда, че няма да се възползува от този начин, няма да му стигнат душевните сили, няма да му стигне характер. Защо, защо обвинението не вярва на показанието на Алексей Карамазов, дадено така чисто, така искрено, непредумишлено и правдоподобно? Защо, напротив, ме принуждава да вярвам, че имало пари в някаква пролука, в подземията на Удолфския замък? Същата вечер след разговора с брат си подсъдимият пише онова съдбоносно писмо и това именно писмо е най-главната улика против подсъдимия за грабежа! «Ще искам от всички хора, а ако хората не дадат, ще убия баща си и ще взема изпод дюшека, от пакета с розовата панделка, само да замине Иван» — ето ви пълната програма за убийството, как да не е той! «Извършено е като по книга!» — възкликва обвинението. Но, най-напред, писмото е пиянско и е написано в страшен гняв, второ, за пакета пише пак по думите на Смердяков, защото той лично не е виждал този пакет, а, трето, че е написано, написано е, но дали се е извършило според както е написано, това с какво ще се докаже? Взел ли е подсъдимият пакета изпод възглавницата, намерил ли е парите, съществували ли са те дори? Че и дали за парите е отишъл подсъдимият там, спомнете си, спомнете си! Той се е втурнал презглава не да граби, а само да научи къде е тя, тази жена, която го е съсипала, следователно не по програмата, не според написаното се е втурнал, тоест не за обмислен грабеж, а се е втурнал внезапно, неочаквано, в бясна ревност. «Да, ще кажат, но все пак, като е стигнал и е убил, задигнал е и парите.» Но най-после убил ли е той, или не? Аз отхвърлям обвинението в грабеж с негодувание: не може да се обвинява в грабеж, щом не може да се посочи точно какво именно е ограбено, това е аксиома. Но освен това убил ли е той, убил ли е без грабеж? Това пък доказано ли е? Дали и това не е роман?“