— Казвам ви, той няма да се ожени! Тази девойка е ангел, знаете ли това? Знаете ли това? — извика внезапно с необикновена жар Катерина Ивановна. — Това е най-фантастичното от фантастичните създания! Аз знам колко е съблазнителна тя, но знам и колко е добра, твърда, благородна. Защо ме гледате така, Алексей Фьодорович? Може би се учудвате на думите ми, може би не ми вярвате? Аграфена Александровна, ангеле мой! — извика на някого изведнъж и погледна към другата стая. — Елате при нас, той е мил човек, това е Альоша, той знае всичко за нашите работи, покажете се!
— Аз само чаках зад завесата да ме повикате — произнесе нежен, дори малко сладникав женски глас.
Завесата се отмести и… самата Грушенка, засмяна и зарадвана, се приближи до масата. Сякаш нещо се обърна в Альоша. Той закова в нея поглед и не можеше да откъсне очи. Ето я тази ужасна жена — „звяр“, както преди половин час възкликна за нея брат му Иван. И все пак пред него стоеше като че ли най-обикновено и просто наглед същество — добра, мила жена, да речем, красива, но толкова подобна на всички други красиви, но „обикновени“ жени! Наистина тя беше доста хубава, много хубава дори — руска хубост, страстно обичана от толкова много хора. Беше доста висока жена, но малко по-ниска от Катерина Ивановна (която беше пък извънредно висока), пълна, с меки, сякаш неусетни движения на тялото, също някак изнежени до особено сладникав вид, както и гласът й. Тя не влезе като Катерина Ивановна — с мощен, бодър вървеж; напротив — нечуто. Кракът й изобщо не се чуваше по пода. Леко седна в креслото, леко прошумоля с разкошната си черна копринена рокля и изнежено сгуши бялата си като пяна пълна шия и широките си рамене в скъпия черен плетен шал. Тя беше двадесет и две годишна и лицето й изразяваше точно тази възраст. Имаше много бяло лице с бледорозова руменина високо на скулите. Овалът му беше като че ли твърде широк, а долната й челюст излизаше дори мъничко напред. Горната й устна беше тънка, а долната, малко издадена напред, беше двойно по-пълна и сякаш подпухнала. Но чудната буйна тъмноруса коса, тъмните й самурени вежди и прекрасните сиво-сини очи с дълги мигли биха накарали и най-равнодушния и разсеян човек дори някъде в многолюдната навалица изведнъж да се спре пред това, лице и за дълго да го запомни. Най-много го порази в това лице детски простодушният израз. Тя гледаше като дете, радваше се на нещо като дете; тя именно „радостна“ се приближи до масата и сякаш очаквайки нещо с най-детско нетърпеливо и доверчиво любопитство. Погледът й стопляше душата — Альоша почувствува това. Имаше и още нещо в нея, за което не можеше или не би съумял да си даде сметка, но което може би и на него се предаде несъзнателно, именно пак тази мекота, нежност в движенията на тялото, тази котешка безшумност на движенията. И все пак това беше мощно и пищно тяло. Под шала се чувствуваха широки пълни рамене, висока, още съвсем моминска гръд. Това тяло обещаваше може би формите на Венера Милоска, макар и сега вече, в малко намалени пропорции, това да се отгатваше. Познавачите на руската женска хубост биха могли безпогрешно да предскажат, виждайки Грушенка, че тази свежа, още моминска хубост към тридесетте й години ще загуби хармонията си, ще се разплуе, самото лице ще подпухне, около очите и по челото извънредно бързо ще се появят бръчици, цветът на лицето ще загрубее, ще почервенее може би — с една дума, хубост мигновена, хубост краткотрайна, която тъй често се среща именно у руската жена. Альоша, разбира се, не мислеше за това, но макар и очарован, той с някакво неприятно чувство и сякаш със съжаление се питаше: защо така провлачва думите и не може да говори естествено? Правеше го, понеже очевидно намираше някаква красота в туй провлачване и в подчертано сладникавото подсилване на сричките и звуковете. Това беше, разбира се, само лош навик, признак за лош тон; той свидетелствуваше за долнопробно възпитание, за пошло усвоена от детинство представа за приличията. И все пак този изговор и интонацията на думите изглеждаха на Альоша някакво почти невъзможно противоречие с този детски простодушен и радостен израз на лицето, с това кротко, щастливо като на младенец сияние на очите! Катерина Ивановна веднага я настани в креслото срещу Альоша и с възторг я целуна няколко пъти по усмихнатите устнички. Тя сякаш беше влюбена в нея.
— Ние се виждаме за пръв път, Алексей Фьодорович — изрече тя в упоение, — аз исках да я опозная, да я видя, исках да отида при нея, но тя, щом пожелах, веднага дойде сама. Аз си знаех, че ние с нея ще решим всичко, всичко! Тъй предчувствуваше сърцето ми… Убеждаваха ме да не правя тази крачка, но аз предчувствувах изхода и не сбърках. Грушенка ми обясни всичко, всичките си намерения: тя долетя тук като добър ангел и донесе покой и радост…