— Брате, ти, струва ми се, хич не обърна внимание колко си обидил Катерина Ивановна с това, че си разправил на Грушенка за онзи случай, а тя сега й го тръсна в очите, че вие самата сте ходили „при кавалерите тайно да продавате хубостта си“! Брате, има ли по-голяма обида от тази? — Альоша се измъчваше най-много от мисълта, че брат му сякаш се радва на унижението на Катерина Ивановна, макар че, разбира се, такова нещо беше невъзможно.
— Ха! — изведнъж страшно се намръщи Дмитрий Фьодорович и се удари с длан по челото. Той чак сега обърна внимание, макар че Альоша разправи одеве всичко наведнъж — и за обидата, и за вика на Катерина Ивановна: „Вашият брат е подлец!“ — Да, наистина, може и да съм разказвал на Грушенка за онзи „съдбоносен ден“, както казва Катя. Да, така е, разказах й, спомням си! Това беше пак тогава, в Мокрое, бях пиян, циганките пееха… Но аз ридаех, ридаех тогава, стоях на колене, молех се в името на Катя и Грушенка разбираше това. Тя тогава разбра всичко, спомням си, дори тя самата плака… Ах, по дяволите! Че може ли сега да е обратното? Тогава плачеше, а сега… Сега — „мечове в гърдите“. Такива са жените.
Той наведе глава и се замисли.
— Да, аз съм подлец! Несъмнен подлец — продума изведнъж с мрачен глас. — Все едно плакал ли съм, или не, но съм подлец! Предай там, че приемам това наименование, ако то може да я утеши. Хайде стига вече, прощавай, стига съм дрънкал! Няма нищо весело. Ти по твоя път, аз — по моя. И не искам повече да се виждаме, чак до някоя последна минута. Прощавай, Алексей! — Той силно стисна ръката на Альоша и все още със сведени очи и без да вдига глава, сякаш откъсвайки се от нещо, бързо закрачи към града.
Альоша гледаше подире му и не можеше да повярва, че той тъй внезапно си отива завинаги.
— Стой, Алексей, още едно признание, само на тебе! — върна се изведнъж Дмитрий Фьодорович. — Виж ме, хубаво ме виж: знаеш ли, ей тук, ей тук се готви страшно безчестие. (При думите „ей тук“ Дмитрий Фьодорович се удряше с юмрук по гърдите, и то с такъв странен вид, сякаш безчестието се криеше и се съхраняваше именно там, на гърдите му, на някое място, в джоба му може би или му висеше на врата, зашито в нещо.) Ти вече ме знаеш: подлец съм, признат подлец! Но знай, че каквото и да съм направил преди, сега или занапред — нищо, нищо не може да се сравни по подлост с онова безчестие, което именно сега, именно в тази минута нося ей тук, на гърдите си, ей тук, тук, което действува и се извършва и което аз съм напълно властен да спра, напълно властен да спра или да извърша, забележи това! Е, знай тогава, че ще го извърша, а няма да го спра. Одеве ти разправих всичко, а това не ти разправих, защото дори и аз нямам очи за това! Още има възможност да се спра; ако се спра, мога още утре да възвърна половината от загубената си чест, но няма да се спра, ще осъществя подлия си замисъл и отсега бъди свидетел, че аз предварително и открито казвам това! Гибел и мрак! Няма какво да ти обяснявам, ще го разбереш, когато му дойде времето. Смрадната уличка и инферналницата! Прощавай. Не се моли за мене, не заслужавам, пък и никак не е нужно, никак не е нужно… изобщо не е нужно. Марш!…
И той внезапно си тръгна, този път окончателно. Альоша тръгна към манастира. „Но как така, как така, никога няма да го видя, какво говори! — мислеше си той слисан. — Още утре непременно ще го видя и ще го намеря, нарочно ще го намеря, какво говори той!…“
Альоша обиколи манастира и през боровата горичка отиде право в скита. Там му отвориха, макар че в този час не пущаха вече никого. Сърцето му трепереше, когато влезе в килията на стареца: „Защо, защо излиза, защо той го изпрати при хората? Тук е тишина, тука е светиня, а там е смут, там е мрак, в който веднага ще се изгубиш и заблудиш…“
В килията бяха послушникът Порфирий и йеромонахът отец Паисий, който през целия ден всеки час минаваше да се осведоми за здравето на отец Зосима, комуто, както научи уплашен Альоша, ставаше все по-зле и по-зле. Дори редовната вечерна беседа с братята този път не можа да се състои. Обикновено вечер, след служба, всеки ден преди сън се стичаха манастирските братя в килията на стареца и всеки гласно му изповядваше днешните си прегрешения, грешните си мечти, мислите, съблазните, дори свадите помежду им, ако имаше такива. Някои се изповядваха на колене. Старецът решаваше, помиряваше, съветваше, налагаше покаяние, благославяше и опрощаваше. Тъкмо против тези братски „изповеди“ въставаха противниците на старчеството, като казваха, че това е профанация на изповедта като тайнство, почти кощунство, макар нещата да бяха съвсем различни. Представяха на епархиалното началство дори, че такива изповеди не само не постигат добрата цел, но действително и нарочно вкарват в грях и съблазън. Че уж на мнозина от братята им тежало да ходят при стареца, но отивали по неволя, защото всички отиват, за да не ги вземат за горди и с бунтовни помисли. Разправяха, че някои от братята, отивайки на вечерна изповед, се наговаряли помежду си предварително: „аз ще кажа, че съм ти се разсърдил тая сутрин, а ти го потвърди“ — само за да имат какво да кажат, само да се отърват. Альоша знаеше, че това наистина ставаше понякога. Той знаеше също, че между братята има много недоволни и от това, дето според обичая дори писмата от домашните им, получавани от монасите, се донасяха най-напред при стареца, той да ги разпечати преди получателите. Предполагаше се, разбира се, че всичко това би трябвало да става свободно и искрено, от душа, в името на свободното смирение и спасителното назидание, но в същност ставаше понякога и твърде неискрено, напротив дори, престорено и фалшиво. Но най-старите и най-опитните от братята държаха на своето, като смятаха, че „който доброволно се е затворил между тези стени, за да се спаси, за него всички тези послушания и дела ще бъдат несъмнено спасителни и ще принесат голяма полза; който пък, напротив, е недоволен и роптае, той все едно, че не е монах и напразно е дошъл в манастира, на такъв мястото е вън. От греха, пък и от дявола не само сред хората, но и в храма не можеш се запази, следователно няма защо да се оправдава грехът.“