Старецът впрочем говореше по-откъслечно, отколкото е изложено тука и както го записа отсетне Альоша. Понякога съвсем пресекваше да говори, като че събираше сили, задъхваше се, но беше почти като във възторг. Слушаха го с умиление, макар мнозина да се чудеха на думите му и да виждаха в тях тъмнота… Отсетне всички си припомняха тези думи. Когато се случи на Альоша за минута да излезе от килията, той бе поразен от всеобщото вълнение и очакване сред стълпените в килията и около килията братя. Очакването беше сред някои почти тревожно, у други — тържествено. Всички очакваха нещо незабавно и велико веднага след кончината на стареца. Това очакване от известна гледна точка беше почти някак лекомислено, но дори и най-строгите старци му се поддаваха. Най-строго беше лицето на стареца йеромонах Паисий. Альоша излезе от килията само защото тайнствено го повика чрез един монах пристигналият от града Ракитин, със странно писмо от госпожа Хохлакова. Тя съобщаваше на Альоша една интересна, извънредно навреме дошла новина. А именно, че вчера между вярващите жени от простолюдието, които чакали да се поклонят на стареца и да получат благословията му, имало една бабичка от града, Прохоровца, подофицерска вдовица. Тя попитала стареца: може ли да помене като покойник в църквата своя син Васенка, заминал по служба далече в Сибир, в Иркутск, от който цяла година вече не е получила никаква вест? На което старецът й отговорил строго, като й забранил и нарекъл такъв род поменуване равносилно на магьосничество. Но после, като й простил заради незнанието й, добавил, „все едно че гледаше в книгата на бъдещето“ (както се изразяваше госпожа Хохлакова в писмото си), и утешението, „че нейният син Вася е несъмнено жив и че или скоро ще си пристигне, или писмо ще й прати и че тя трябва да си отиде у дома и да го чака. И какво? — продължаваше с възторг госпожа Хохлакова. — Пророчеството се изпълни дори буквално и дори нещо повече.“ Едва-що старицата се върнала у дома си, и веднага й предали писмо от Сибир, което вече я чакало. Но не стига това: в туй писмо, писано по пътя, от Екатеринбург, Вася съобщавал на майка си, че пътува към Русия, връща се с един чиновник и че три седмици след като тя получи това писмо, „се надява да прегърне своята майка“. Госпожа Хохлакова настоятелно и горещо молеше Альоша незабавно да предаде това ново „чудо на предсказанията“ на игумена и на всички братя: „Това трябва всички, всички да го знаят!“ — възкликваше тя, завършвайки писмото си. Писмото й беше писано набързо, вълнението й отекваше във всеки негов ред. Но Альоша нямаше вече какво да съобщава на братята, защото всички вече знаеха всичко: Ракитин, като изпратил монаха да го викне, му поръчал освен това „най-почтително да донесе и на негово високопреподобие отец Паисий, че той, Ракитин, има нещо да му каже, но от такава важност, че не смее нито за миг да отложи да му го съобщи; а за своята дързост доземи му се кланя и го моли да му прости“. Понеже на отец Паисий монахът беше съобщил молбата на Ракитин по-рано, отколкото на Альоша, то на Альоша, когато се върна, му оставаше само да прочете писъмцето и да го съобщи веднага на отец Паисий само като документ. И ето че дори този строг и недоверчив човек, като прочете свъсен вестта за „чудото“, не можа напълно да сдържи вътрешното си чувство. Очите му блеснаха, устните му изведнъж се усмихнаха важно и проникновено.