Пък и всички обичаха този юноша, където и да се появеше той, и то още от най-ранните му детски години. Като се озова в къщата на своя благодетел и възпитател, Ефим Петрович Поленов, той до такава степен привърза към себе си всички в това семейство, че просто го смятаха като свое собствено дете. А беше влязъл в тази къща още в такива години, когато съвсем не може да се очаква от едно дете пресметлива хитрост, ловкост или изкуство да се подмазва и харесва, умение да накара другите да го обикнат. Така че дарбата да събужда особена любов към себе си се съдържаше, така да се каже, в самата му природа, естествено и непосредствено. Същото беше и в училището, а пък сякаш изглеждаше от ония деца, които будят недоверие у другарчетата си, понякога присмех, а дори и омраза. Той например се замисляше и някак се отчуждаваше. Още от дете обичаше да се свие в някой ъгъл и да чете книжки, но въпреки това и другарите му така го бяха обикнали, че просто можеше да се нарече всеобщ любимец през цялото му пребиваване в училището. Той рядко биваше палав, дори рядко беше весел, но всички, щом го погледнеха, веднага виждаха, че това съвсем не е поради някаква мрачност, че, напротив, е тих и ведър. Никога не се стремеше да се изтъква между връстниците си. Заради това може би никога и от никого не се боеше, а същевременно момчетата веднага разбраха, че изобщо не се гордее със своето безстрашие, а гледа така, сякаш в същност дори не разбира, че е смел и безстрашен. Обидите никога не помнеше. Случваше се само час след обидата да отговаря на оскърбителя си или пръв да го заговаря с такъв доверчив и ведър вид, като че ли изобщо нищо не беше се случило помежду им. И не, да речеш, че в тия случаи изглеждаше като че ли случайно е забравил или нарочно е простил обидата, а просто не я смяташе за обида и това решително пленяваше и покоряваше децата. У него имаше само една черта, която във всички класове на училището, от най-долния и до най-горните, будеше у неговите другари постоянно желание да се пошегуват с него, но не от злобно желание да му се надсмеят, а защото им беше весело. Тази черта у него беше безумната, фанатична свенливост и целомъдреност. Той не можеше да слуша известните думи и известните разговори за жени. Тези „известни“ думи и разговори за нещастие са неизкореними в училищата. Чистите по душа и сърце момчета, почти още деца, твърде често обичат да говорят в клас помежду си и дори гласно за такива неща, картини и образи, за каквито понякога не приказват и войниците, нещо повече, войниците даже не знаят и не разбират много работи от този род, които са вече познати на тъй малките още деца на нашето интелигентно и висше общество. Нравствен разврат тука наистина още няма, цинизъм също няма, истински, развратен, вътрешен, но има външен цинизъм и той именно често се смята при тях за нещо дори деликатно, изискано, смело и достойно за подражание. Като виждаха, че „Альошка Карамазов“, щом заговорят „за това“, бързо си запушва ушите с пръсти, те се струпваха понякога нарочно около него, махаха му насила ръцете от ушите и започваха да му крещят и в двете уши разни мръсотии, а той се дърпаше, тръшваше се на пода, лягаше, захлупваше се и всичко това — без да им каже нито дума, без да се кара, понасяйки мълком обидата. Най-накрая обаче го оставиха на мира и престанаха да му викат „госпожичка“, нещо повече, почнаха да го гледат в този смисъл със съжаление. Между другото, в училище беше винаги сред най-добрите по учение, но никога не беше отбелязан като пръв.
Когато умря Ефим Петрович, Альоша остана още две години в губернската гимназия. Безутешната съпруга на Ефим Петрович почти веднага след смъртта му замина за дълго в Италия с цялото си семейство, което беше все от особи от женски пол, а Альоша се озова в дома на някакви две дами, които преди изобщо не беше виждал, някакви далечни сроднички на Ефим Петрович, но на какви условия — и той не знаеше. Също тъй характерна и дори много, негова черта беше, че никога не се интересуваше от чии средства живее. В това отношение беше пълна противоположност на по-големия си брат Иван Фьодорович, прекарал в мизерия двете първи години на университета, изхранвайки се със собствен труд, и от ранно детство горчиво почувствувал, че зависи от благодетеля си. Но тази странна черта в характера на Алексей комай не можеше да се осъди твърде строго, защото всеки, който малко от малко го познаваше, тутакси, когато се повдигнеше въпрос за това, изказваше увереност, че Алексей без друго е от ония младежи — нещо като юродиви, които, ако отведнъж им падне дори цял капитал, няма да се поколебаят да го дадат веднага щом някой им го поиска, било за добро дело, било дори просто на някой опитен шмекер, ако ги помоли. Пък и изобщо той като че ли не знаеше цената на парите, разбира се, не в буквалния смисъл. Когато му даваха джобни пари, каквито той сам никога не поискваше, той или със седмици не знаеше какво да ги прави, или ужасно не умееше да ги пази и те моментално изчезваха. Пьотър Александрович Миусов, човек твърде чувствителен на тема пари и буржоазна честност, веднъж по-късно, след като беше наблюдавал Алексей, произнесе за него следния афоризъм: „Този е може би единственият човек на света, който, ако го оставите внезапно сам и без пари на площада в някои непознат милионен град, в никакъв случай няма да загине и няма да умре от глад и студ, защото веднага ще го нахранят, веднага ще го наредят, и да не го наредят, той самият веднага ще се нареди и това няма да му струва никакви усилия и никакво унижение, а за онзи, който го е наредил, няма да е никакво бреме, дори може, напротив, да го сметне за удоволствие.“