Като видя Альоша, Катерина Ивановна бързо и радостно се обърна към Иван Фьодорович, който вече беше станал да си отива:
— За минутка! Останете още една минута. Искам да чуя мнението на този човек, комуто се доверявам с цялото си същество. Катерина Осиповна, не си отивайте и вие — прибави тя, като се обърна към госпожа Хохлакова. Тя покани Альоша да седне до нея, а Хохлакова седна отсреща, до Иван Фьодорович.
— Всички тук сте мои приятели, вие сте всичко, което имам на този свят, мили мои приятели — започна тя горещо, с глас, в който трептяха истински страдалчески сълзи, и сърцето на Альоша пак отведнъж се обърна към нея. — Вие, Алексей Фьодорович, вие бяхте вчера свидетел на този… ужас и ме видяхте как бях. Вие не видяхте това, Иван Фьодорович, а той видя. Какво си е помислил той за мене вчера — не знам, знам само едно, че ако същото се повтореше и днес, сега, бих изразил същите чувства като вчера — същите чувства, със същите думи, със същите жестове. Вие помните моите жестове, Алексей Фьодорович, вие самият ме удържахте в един от тях… (Като каза това, тя се изчерви и очите й засвяткаха.) Заявявам ви, Алексей Фьодорович, че не мога с нищо да се примиря. Слушайте, Алексей Фьодорович, аз дори не знам дали го обичам него сега. Той ми се видя жалък, това е лошо свидетелство за любов. Ако го обичах, ако продължавах да го обичам, може би не бих го жалила сега, а, напротив, бих го ненавиждала…
Гласът й затрепера и сълзици блеснаха на миглите й. Альоша потръпна вътрешно: „Тази девойка е правдива и искрена — помисли той, — но… и тя вече не обича Дмитрий!“
— Това е така! Така е! — възкликна госпожа Хохлакова.
— Почакайте, мила Катерина Осиповна, не съм казала главното, не съм казала какво реших окончателно тази нощ. Чувствувам, че може би моето решение е ужасно — за мене, но предчувствувам, че вече няма да го променя за нищо на света, за нищо, през целия си живот, така ще остане. Моят мил, моят добър, моят постоянен и великодушен съветник и дълбок сърцевед, и единствен приятел, когото имам на света, Иван Фьодорович, одобрява всичко и смята моето решение похвално… Той го знае.
— Да, аз го одобрявам — изрече Иван Фьодорович с тих, но твърд глас.
— Но аз желая и Альоша (ах, Алексей Фьодорович, простете ми, че ви нарекох просто Альоша), аз желая и Алексей Фьодорович да ми каже още сега, пред двамата ми приятели: имам ли право, или не? Аз имам инстинктивното предчувствие, че вие, Альоша, мили мой братко (защото вие сте мой мил брат) — възторжено заговори тя пак, като взе неговата студена ръка в своята гореща ръка, — предчувствувам, че вашето решение, вашето одобрение, въпреки всички мои мъки, ще ми донесе спокойствие, защото след вашите думи ще се укротя и ще се примиря — предчувствувам това!