— Алексей Фьодорович, но кажете вие! Имам мъчителна нужда да знам какво ще ми кажете вие! — възкликна Катерина Ивановна и изведнъж се обля в сълзи. Альоша стана от дивана.
— Нищо, нищо! — продължи през сълзи тя. — Това е от нервното разстройство, от тази нощ, но с такива двама приятели като вас и брат ви се чувствувам още силна… защото знам… вие двамата никога няма да ме изоставите…
— За нещастие, аз още утре може би ще трябва да замина за Москва и да ви изоставя за дълго… И това, за нещастие, не подлежи на промяна… — изрече внезапно Иван Фьодорович.
— Утре, за Москва! — Цялото лице на Катерина Ивановна изведнъж се разкриви. — Но… но, Боже мой, какво щастие е това! — извика тя мигом със съвсем променен глас и мигом прогони сълзите си, така че от тях не остана и следа. Именно в един миг с нея стана чудна промяна, която безкрайно изуми Альоша; на мястото на разплаканата до преди малко в някакво изстъпление на чувствата си нещастна оскърбена девойка изведнъж се яви жена, която напълно се владееше и дори беше извънредно доволна от нещо, като че ли внезапно зарадвана дори.
— О, щастието не е, че оставам без вас, разбира се, не — сякаш побърза да се поправи тя с мила светска усмивка, — такъв приятел като вас не може да помисли това; аз съм, напротив, много нещастна, че ще се лиша от вас (тя изведнъж се хвърли устремно към Иван Фьодорович и като го улови за двете ръце, стисна ги с горещо чувство); но щастието е там, че лично ще можете да разкажете сега в Москва на леля и на Агаша цялото ми положение, целия ми сегашен ужас, напълно откровено с Агаша и щадейки милата ми леля, както, смятам, ще съумеете да го направите. Не можете да си представите колко бях нещастна вчера и тази сутрин, защото не знаех как ще им напиша това ужасно писмо… защото с писмо никак, в никакъв случай не може да се предаде… А сега ще ми бъде лесно да им пиша, защото вие ще бъдете там, налице, и ще им обясните всичко. О, колко се радвам! Но само за това се радвам, повярвайте ми! Самият вие сте за мен, разбира се, незаменим… Веднага отивам да напиша писмото — свърши тя изведнъж и дори тръгна да излезе от стаята.
— Ами Альоша? Мнението на Алексей Фьодорович, което толкова много искахте да чуете? — извика госпожа Хохлакова. Язвителна и гневна нотка прозвуча в думите й.
— Не съм забравила — спря се изведнъж Катерина Ивановна, — но защо се държите така враждебно към мене в такъв миг, Катерина Осиповна? — с горчив, горещ упрек каза тя. — Каквото казах, аз го потвърждавам. Необходимо ми е неговото мнение, нещо повече: трябва ми неговото решение! Каквото той каже, това ще бъде — ето до каква степен, напротив, жадувам да чуя вашите думи, Алексей Фьодорович… Но какво ви е?
— Никога не съм мислил, просто не мога да си го представя! — внезапно извика Альоша скръбно.
— Кое, кое?
— Той заминава за Москва, а вие възкликнахте, че се радвате — вие нарочно възкликнахте така! А след това веднага започнахте да обяснявате, че не се радвате на това, ами, напротив, съжалявате, че… губите един приятел — но и това нарочно го изиграхте… като в театър, като в комедия го изиграхте!
— В театър? Как!… Какво значи това! — възкликна Катерина Ивановна, дълбоко зачудена, цялата пламна и свъси вежди.
— Но колкото и да го уверявате, че ви е жал за него като за приятел, все пак му повтаряте в очите, че е щастие, дето заминава… — изговори някак вече съвсем задъхан Альоша. Той стоеше прав до масата и не сядаше.
— Но за какво говорите, не разбирам…
— И аз самият не знам… Изведнъж като някакво озарение… Знам, че не е добре, дето го говоря, но все пак ще кажа всичко — продължи Альоша със същия треперещ и пресеклив глас. — Озари ме мисълта, че вие може би изобщо не обичате брат ми Дмитрий… още от самото начало… Пък и Дмитрий може би изобщо не ви обича… от самото начало… а само ви почита… Не знам наистина как се осмелявам да кажа всичко това сега, но трябва някой да каже истината… защото тук никой не иска да я каже…
— Каква истина? — извика Катерина Ивановна и нещо истерично иззвънтя в гласа й.
— Такава — измънка Альоша, сякаш беше полетял от покрива надолу, — повикайте сега Дмитрий — аз ще го намеря, — нека дойде тук и ви вземе ръката, после да вземе ръката на брата Иван и да съедини вашите ръце. Защото вие измъчвате Иван само поради това, че го обичате… а го измъчвате затова, че Дмитрий го обичате насилено… неистински го обичате… защото така сте си внушили…
Альоша спря и млъкна.
— Вие… вие… вие сте един малък юродивец, ето какво сте вие! — отсече изведнъж Катерина Ивановна вече с пребледняло лице и разкривени от злоба устни.