Вятърът се по-настоятелно биеше в прозореца. Невидимите блуждаещи сиротински гласове пак запяваха в печката своето „Упокой, господи“ и се разнасяха, задавяха и умираха.
— Вода, водица! — простена с изсъхнал глас умиращият, но братята, упоени от ракия и вдадени в играта, не го чуха.
— Вода! — повтори отец Кирил и в гласа му прозвуча ужасът на едно свръхчовешко усилие, победено от смъртта.
Бялата му глава се повдигна от въглавницатаи пад-на пак като отсечена.
— Свърши! — казаха братята, оставиха картите и се изправиха едновременно като автомати.
И като го приближиха, те си казаха нещо шепнешком и почнаха да бъркат под възглавницата и под тюфлека, върху които лежеше мъртвецът. Извадиха едно скъпо кехлибарено цигарило.
— Ах! — въздъхна отец Онуфрий, като го разглеждаше. — Игнатий, дай го на мен!
— Не, аз го намерих.
— Не си пушач като мене.
— Нищо …
И Игнатий го мушна в джеба на антерията си.
— Стой! Кесията!
Двамата приближиха до свещта на масата и с вълнение почнаха да бъркат кожената кесия, която измъкнаха изпод възглавницата.
— Един, два, три … двадесет наполеона.
— Значи по десет…
— Да търсим ли още?
— Стига!
Двамата пак седнаха до масата.
— Каква дълга нощ! — прозина се Игнатий я се прекръсти.
— Хвъргай картите!
— Мой ред ли е?
— Твой …
Играта почна пак.
А нощта вървеше тъмна, мълчалива и таинствена. Вървеше неусетно, тихо и леко. Бурята навън като че ли престана. Из прозорците на килията надникна дрезгавото утро и завари двамата братя, унесени още в играта.
Кандилото над главата на умрелия беше угаснало.