В мрежата имаше стотици снимки на Пол Янис, повечето от последното десетилетие. Той ги разгледа една по една, но навсякъде, където се виждаше ръката на Пол, единственият му пръстен беше венчалната халка.
Докато караше обратно към града в сгъстяващия се пиков трафик, Тим се обади в компанията, която произвеждаше абсолвентските пръстени за „Ийстън“.
– О – каза жената по телефона, – трябва да погледна в архива. И не съм сигурна, че можем да направим същия. Модата се променя.
– Ще се радвам, ако мога да го изненадам.
– Ще проверим.
Последното, което оставаше да направи, беше да даде на Кас призовката, подготвена от Туули. София и Пол живееха в Грейсън – район в западната периферия на окръга, населен главно с учители, полицаи и пожарникари, принудени от изискванията за уседналост да останат в Тройния град. Кварталът бе застроен със спретнати къщи с по три спални, едно стъпало по-високо от бунгалата в квартала на Тим в Киуани. Ъгловите парцели бяха заети от по-големи домове с широки морави – обикновено собственост на лекари, адвокати, банкери и застрахователни агенти, обслужващи местните жители. Къщата на Янис бе една от най-хубавите, строена (според това, което Тим беше чел в „Трибюн“) към края на деветнайсети век от фамилията Мортън, притежатели на универсални магазини. Вестникът наричаше този архитектурен стил „римско възраждане“ – охрени тухлени стени, декорирани с множество гипсови орнаменти във формата на лаврови клонки. Имаше покрив от зелени плочки и медни водостоци, които вече бяха започнали да се покриват с тюркоазна патина. На горния етаж светеше, но на алеята нямаше автомобили. Тим насочи бинокъла към къщата и я наблюдава няколко минути, но не видя признаци за движение. Според вестниците двамата синове на Пол и София учеха в „Ийстън“.
За пореден път имаше нужда от тоалетна. Имаше случаи, когато му се дохождаше веднага след като излезеше от тоалетната. Ходенето по нужда през десет минути беше неразделна част от живота му в тази възраст. Понякога, когато погледнеше тялото си, се удивляваше какви поражения е нанесло времето – отпуснатата, бледа кожа; белия като рибешки корем. Толкова много неща вече не действаха. Понякога му трябваше цяла минута просто за да вдигне изпусната монета. На моменти мозъкът му функционираше като съединител, който не намира правилната предавка. От време на време обаче имаше и приятни изненади. Вчера сутринта се събуди с ерекция и се почувства, сякаш му е дошъл гостенин от друга планета. Бе мислил, че е съвсем безполезен в тази област, затова след тази случка се чувстваше добре часове наред.
Имаше толкова много пенсионирани полицаи като него, че преди няколко години полицейският профсъюз беше купил Клуба на военните ветерани и сега бившите ченгета спокойно се събираха и пропиляваха парите си там. Когато отвори вратата, веднага го лъхна миризма на бира. Големият салон долу беше празен, но от горе се чуваше шум и той се качи по изтърканите стълби.
Горе имаше дълъг, старомоден бар от махагон с огледала отзад. Останалата част от помещението бе заета от няколко осмоъгълни маси от шперплат, постлани със зелени покривки. Чамовият под изглеждаше, сякаш не е метен и мит от години. Около една от масите бяха скупчени неколцина дъртаци, хвърлящи монети и карти, с няколко зяпачи отстрани. Тим едва направи няколко крачки в помещението, когато чу някой да крещи името му:
– Исусе Христе, мислех, че си умрял! Наистина.
Седнал до масата, Сташ Милацки се хилеше толкова силно, че лицето му бе червено като домат. Брат му Сиг беше скандално корумпиран и го бе уредил като детектив. Сташ обаче не работеше зле, макар че така и не стигна до отдел „Убийства“, за което си мечтаеше.
Тим се изсмя, когато го видя, но първо влезе в тоалетната; след като се върна в салона, отиде при Сташ и се здрависаха. Милацки бе качил към двайсет и пет килограма от последната им среща, а и тогава не се уличаваше със стройна фигура. Сега беше червендалест старец и седеше върху бурето, служещо за стол, разкрачен, за да не притиска шкембето си.
– Охо, откога не се познаваме? – обади се някой.
Едва сега Тим позна Джайлс Лафонтен от другата страна на масата. С късите си прошарени мустаци Джайлс изглеждаше двайсет години по-млад от Сташ. Тим бе патрулирал с него през първите си години на улицата.
– Значи и ти си същият безполезен дъртак като всички нас; и ти нямаш пари да играеш голф във Флорида – отбеляза Джайлс.
– Е, аз съм късметлия – отговори Тим. – Все още бачкам като частен детектив.