– Добре – измърмори Хал, като им махна, че са свободни.
След около час Ивън пак надникна в кабинета му. Вратата беше отворена. Той седеше в креслото с ръце зад главата и гледаше разсеяно напред. Тя почука тихо. Големите му очи с морави сенки се обърнаха към нея; после, след като се усмихна леко, той отново се вторачи в една точка.
– Мислех си за времето, когато всички бяхме деца. Тери ме водеше у Лидия. Често ме оставяха да гледам Пол и Кас. В интерес на истината, винаги съм им завиждал.
Това признание, обичайно за Хал, когато изпаднеше в размишления, обезпокои за момент Ивън, но тя си спомни, че основанията му да завижда биха били много повече, ако знаеше цялата истина.
– Бяха с петнайсет години по-малки и ходеха след мен като патета след майка си. Но понякога ги гледах колко са близки и им завиждах. „Те никога няма да бъдат сами – мислех си. – Никога.“ Струваше ми се прекрасно. На тяхната възраст аз бях онзи смахнат дебелак, с когото никой не искаше да разговаря в училище. – Хал се усмихна унило на спомените от детството; огорчението от миналото вероятно все още не беше преодоляно. – Искаше ми се да съм като тях. Да имам брат близнак. Човек, който никога няма да те мрази или презира, защото е същият като теб; човек, който никога няма да те изостави. За мен това все още е като благословия. Глупаво ли звучи?
Ивън се замисли. Преди две вечери се прибираше вкъщи с автобуса по време на внезапна буря. Капките, едри колкото гроздови зърна, тропаха ожесточено. Хедър я чакаше във входа, свита под конзолата до остъклената врата, но това не я спасяваше от силния вятър. Косата ѝ бе мокра и сплъстена; шапката и палтото ѝ – потъмнели от влага. Затова на Ивън бяха нужни няколко секунди да осъзнае какво е направила бившата ѝ приятелка. Хедър бе боядисала косата си по-тъмна като на Ивън и изглеждаше, че е навлякла един върху друг няколко пуловера, за да създава впечатление, че е наедряла. Ако можеше да се скъси с петнайсет сантиметра, щеше да прилича на нейно по-младо копие. Дори носеше мека широкопола шапка, каквато имаше Ивън, и палтото „Бърбъри“, което Ивън ѝ беше купила, за да имат еднакви. Отдалече Ивън внезапно изпита несъзнателен страх, че Хедър е жертвала външността си в козметична операция, за да заприлича на нея. Когато тя тръгна към нея, Ивън забеляза, че бившата ѝ приятелка специално е изучавала стойката ѝ и мъжката ѝ, леко разкрачена походка. Това я втрещи, но също и вбеси. Нима си мислеше, че това е любов? Явно да. Или това бе жалко признание за зависимост? Може би Хедър си мислеше, че тя очаква от нея тази стъпка – да се обезличи напълно. Това ли беше любовта – да превърнеш две в едно?
Ивън заяви, че отива в полицията, за да поиска ограничителна заповед, и тръгна веднага, преди да се е разколебала.
– Не знам – каза сега в отговор на въпроса на Хал. – Може би понякога взаимно се изкарват от нерви.
– Сигурно – призна той. – Но през повечето време са задружни. Винаги са били. Сигурно е хубаво. Но аз… аз вече дори нямам сестра.
Поклати глава. После и двамата се върнаха към работата си.
25.
„Сейнт Бейзъл“ – 12 март 2008 година
Старческият дом „Сейнт Бейзъл“ се управляваше от гръцката православна епархия и имаше репутация на първокласно заведение от този тип. Приличаше на старо училище – широка триетажна червена тухлена постройка, обградена от добре поддържан парк. По някаква ирония последното земно жилище на Лидия Янис се издържаше главно от щедростта на Кронон и няколко други богати гръцки семейства. Тим имаше няколко възрастни познати, които се бяха преместили тук, и досега никой от тях нямаше оплаквания, освен очевидното – че най-вероятно когато излязат от дома, ще е с краката напред.
Ивън едва го убеди да я придружи. Каквито и да бяха мотивите им, изтъкна тя, братята Янис бяха скрили истината както от Кронон, така и от Тим и другите разследващи. Нямало нищо недостойно или срамно, ако потърсят отговорите на въпроси, които отдавна би трябвало да бъдат изяснени. Това бе добра агитационна кампания, но идеята да се възползват от една безпомощна старица, все още не му харесваше.
– Идвам при Лидия Янис – каза той на регистратурата.
Младата жена на гишето, студентка доброволка, ако се съди по външния ѝ вид, имаше тюркоазнозелен кичур от едната страна на късата си коса. Без да прекъсва разговора, който водеше по телефона, попита:
– Име?
– Тим Броуди. Стар приятел от енорията.
Каза му номера на стаята и посочи накъде да върви. Тим закуцука по коридора, като се питаше кога ще дойде и неговият ред да попадне на такова място, където миризмата на дезинфектанти и ароматизатори не скриваше напълно обезпокоителната воня на изпражнения и смърт. Все пак домът беше уютен: в колониален стил, с дървени столове с изрязани сърца на облегалката и меки канапета във фоайето, мебели с малки, стилни дърворезби. Тим мина покрай параклиса, който бе доста голям, с бели дървени пейки и красив тъмен орехов олтар. По три икони с издължени лица на златист фон бяха подредени от всяка страна на олтарната маса, разпятието и прозореца с цветни стъкла.