– Да, мисля, че всичките са красиви. Имам син, знаеш ли?
– Даже двама – отговори Тим. Посочи снимката на близнаците: Пол със счупения нос и Кас, почти незабележимо по-висок.
– Близнаци са – каза тя. – Никой не може да ги различи.
Той се съгласи.
– Синовете ми идват често. Единият е много известен. И той ли е актьор? Хората много го обичат. Всички така казват. Всички тук го познават.
Тим каза, че и той познава Пол. После попита за Кас, като се надяваше да получи поне някаква информация. Вторият близнак обаче беше почти като призрак в спомените ѝ, ту се материализираше, ту изчезваше.
– О, да. Те са толкова добри момчета, и двамата.
– Мислех си за другия, Кас. Той нямаше ли някакви проблеми?
Лидия се замисли за момент, после поклати глава:
– Имах инсулт, спомените ми се губят. – Отново вдигна ръка и погледна гривната, която по незнайна логика върна вниманието ѝ към Тим. – Кой сте вие? Познаваме ли се?
– Тим Броуди, мила. Мислех си дали да не си поиграем на една игра. Виж тук.
Той бръкна в джоба на палтото си и извади тампон за безмастилно сваляне на отпечатъци и няколко листа принтерна хартия. Показа ѝ как функционира: как трябва да постави цялата си ръка върху устройството и отпечатъците ѝ ще се появят като с магия. Лидия се радваше като дете и така продължиха няколко минути. Без да възрази, тя го остави да отбележи отпечатъците ѝ върху хартията.
Общуването с Лидия му припомни последните дни на Мария, когато тя едва вегетираше и почти не можеше да говори. Жена му беше най-милият човек, когото той познаваше – рядко се мръщеше и изпълваше цялата къща с любов. Преди да почине обаче, стана свадлива и злъчна, често повишаваше глас и не харесваше нищо, което той правеше. На моменти бе непоносима – не изглеждаше справедливо да умре така и да остави такъв спомен за себе си.
Нищо не изглеждаше справедливо. Хората измисляха правила кое е справедливо, но като се замислиш, тези закони не отговаряха по никакъв начин на действителността. Ето сега, Тим, само четири-пет години по-млад от Лидия, си играеше с нея като с дете. Той все още беше горе-долу с всичкия си, а тя беше само подобие на гордата, достолепна жена, която помнеше. В онези дни нямаше как да не забележиш Лидия. Тя излъчваше жизненост като неонова реклама в нощта.
– Ти ли си мъжът ми? – попита Лидия, докато той прибираше листовете в джоба си.
– Не, Лидия. Само приятел.
– Мъжът ми не идва често. Мисля, че още ми се сърди.
Майки бе покойник от двайсет години. Според слуховете отначало много се страхувал да се подложи на открита сърдечна операция, която през 1959 все още била новост, но всичко минало отлично. След трийсетина години перикардиалната клапа трябвало да се смени – рутинна процедура, но той получил инфаркт на операционната маса.
– За какво може да ти се сърди Майки?
– Не ми е казал, но винаги се е ядосвал за Зевс. Особено след като се оправи.
– Какво точно за Зевс?
Въпросът я накара да настръхне.
– Някаква глупост – отговори след малко. – Не си спомням добре. Моля да ме извиниш. Имах инсулт и спомените ми се губят.
Тим едва не се изсмя с глас. Може съвсем да се беше смахнала, но продължаваше да хитрува.
– За какво толкова Майки ще се ядосва на Зевс?
– Кой Майки?
Тим се замисли как да постъпи.
– Лидия, Зевс ли е бащата на Пол и Кас?
– О, не.
Тя притисна ръце до гърдите си. Някакви мисли явно блуждаеха в главата ѝ, после пак се разсеяха. Тя отново погледна китката си. Тим осъзна, че все гледа дясната си ръка.
– Много хубава гривна. Може ли да я разгледам?
Той хвана ръката ѝ. Докато ѝ вземаше отпечатъци, бе забелязал колежанския пръстен от „Ийстън“, който ѝ бяха подарили момчетата. Горната част на бижуто, с герба, камъка и релефните инициали, висеше безобидно. Но навремето, когато е била с двайсетина килограма по-тежка, Лидия би могла да замахне с достатъчно сила, за да остави синина върху бузата на Дита.
Имаше нещо, което не беше забелязал първия път. Един белег. Под гривната, започваща от горната страна на китката и продължаваща нагоре по ръката, се открояваше около петнайсетсантиметрова ивица по-бледа, лъскава кожа. Белегът беше като очертания на река върху картата на тропическа джунгла, леко накъдрени по краищата. Тим изведнъж си даде сметка, че не гривната, а белегът тревожи Лидия.